16.4 C
София
събота, 25 юни 2022 г.

Проф. Иван Маразов: Не може брадат травестит да е емблема на европейските ценности

 

Тракологът проф. Иван Маразов

Професор Иван Маразов е изкуствовед и културолог, сред най-добрите специалисти по тракийско изкуство. Завършил е изкуствознание в Института „Репин“ в Санкт Петербург и е бил директор на Института по изкуствознание. Преподава в Нов български университет. Автор е на редица значими трудове, както и студии за известни художници. Участвал е в идентификацията и изучаването на част от експонатите в колекцията на Васил Божков.

– Господин Маразов, как ще коментирате изказването на Божков, че колекцията му се разпродава, и то не по официалния ред? Възможно ли е ритонът, за който говори, да е копие, или твърдението му да е провокация?

– Всички говорим на тъмно. Аз лично не съм виждал този ритон. За да няма никакви съмнения, предлагам много прост изход. Ако органите са сигурни, че Божков ги провокира, да излязат пред телевизията и да покажат ритона с рогатия бозайник. Ако това не стане, ще започнат едни съмнения…

– Според вас добре ли се съхранява неговата ценна колекция и може ли да се гарантира, че предмети от нея не могат да се озоват на свободния пазар?

– Пак нищо не мога да кажа поради пълната секретност на цялата операция. Но винаги при такива акции съществува възможност някой да се полакоми. И ето на – говори се, че ритонът с протоме на „рогат бозайник“ сякаш може да е нещо друго.

– Каква трябва да бъде съдбата на тази колекция, която вие добре познавате?

– Ами тя си имаше прилична съдба: за осем години участва в три изложби в чужбина, 4-5 изложби в родината, работеше се по издаването, излязоха десетки статии и книги за предмети от колекцията. Чувам, че и музей се подготвял. В много отношения тя промени нашите знания за античната торевтика и влезе в световен научен оборот. А сега какво се подготвя – един бог знае. Да не му споменавам името.

– Кои са най-интересните предмети в нея? Разкажете за читателите ни нещо любопитно, свързано с някои от експонатите.

– Да разкажа за един от сребърните кантароси – дълбока чаша на столче с две дръжки. Цялото тяло на вазата е покрито с позлатени изображения. Според мен за пръв път в древната иконография се срещаме с двата варианта на мита за Хубавата Елена. Според традиционната версия тя е отвлечена от Парис – това е представено на едната страна. Според друга версия обаче Парис качил на кораба нейния фантом и повече от десетина години живял с този „въздух под налягане“ без капка съмнение. А самата Елена била заведена от Хермес в Египет при стария цар Протей и си стояла там, докато Менелай не дошъл да си я прибере. Навреме, защото синът на фараона й бил хвърлил вече око. Не всеки ден изследователят има срещи с такива находки.

– Как се посрещаше колекцията по света?

– Лично на мен са ми писали колеги от САЩ с молба да им изпратя снимки на предмети от колекцията и те вече са публикувани в техни изследвания. Изложбите в Москва преминаха при небивало посещение. Интересът беше голям – имал съм доклади в различни европейски университети и музеи, разговори с колеги, идваха специалисти от САЩ, Русия, Япония, Германия и т.н. да я видят на „Московска“. Да припомня, че при влизането ни в Европейския съюз, бленувано от всички, единствената културна проява на България беше изложбата на колекцията в храма на европейската демокрация в Брюксел. И що депутат се извървя…

– Казвате в интервю, че ритоните са били слабост на Божков, имате ли представа защо и кой е най-ценният сред тях?

– Да, слабост са му. И той има повече ритони от всички, съхранявани в световните музеи. Можех ли да предположа това, когато през далечната 1978 г. публикувах „Ритоните в Тракия“? Ценността се определя според научния интерес на всеки един, който се занимава с тях. За мен най-привлекателен се оказа един голям ритон със сцена от трагедия на Еврипид върху рога. Пиесата е изгубена и ритонът, който е създаден вероятно точно по времето, когато трагикът събудил интереса на атиняните към иначе малко известния мит за Меланипа и Посейдон – около 410 г. пр.Хр., е важен извор за възстановяване на действието, сцената и играта на актьорите. Виждате каква ценна информация може да ни даде само едно произведение на изкуството за почти изчезнали аспекти на гръцката култура.

– Какво е отношението към частните колекционери у нас?

– Трудни са взаимоотношенията. Знам какви усилия полага Съюзът на колекционерите, за да се направят необходимите поправки в Закона за културното наследство, и как всичко потъва в „работата“ на комисии от по петдесет души. Имам чувството, че държавата недолюбва частния колекционер, че той винаги е под подозрение – зоркото око на органите не спи. А в частните колекции се пази огромна част от нашето културно наследство. Помните ли – миналата година организирахме изложби на работи на Светлин Русев от частни колекции. Излязоха невероятни неща. Ще ви подаря разкошния албум, който подготвихме с чл.-кор. Аксиния Джурова, за да се убедите.

Безценната колекция на Васил Божков

– Грижи ли се държавата за опазване на тракийското наследство у нас, професор Маразов?

– При такъв въпрос ми изникват два случая. Нека да ги споделя. Първият: Георги Китов разкопава гробниците при Старосел. Точно тогава имаше Световен конгрес по тракология в София и гръцките колеги ме помолиха да ги заведа на разкопките. И се оказа, че министърката на културата се опитала да предложи да се залее гробницата с бетон, тъй като нямали пари за реставрация. Вторият: В края на деветдесетте години в Копенхаген се откри невероятна изложба – „Герои и митове в Европа през бронзовата епоха“. Намерението беше ясно – да се демонстрира културното единство на континента през хилядолетията. Единственото бяло петно върху картата беше крещящото отсъствие на България. Само Вълчитрънското съкровище да бяха пратили – и Гърция, и Румъния изчезваха. Но не. Напъвахме се да влизаме в Европа, а на този престижен форум ни нямаше. Колегите споделиха, че „българите искали да им се плати наем“. Триците, брашното и т.н.

Културното наследство може да бъде мощно оръжие на културната дипломация. Спомням си какво ми разказваха американски колеги във Вашингтон. На китайския президент предстои посещение в САЩ. Но преди това той праща една невероятна изложба „5000 години културна история на Китай“. Сещате се как е приеман на този фон от президент, чиято културна история е двадесет пъти по-къса. Иначе управниците много обичат да позират пред витрините на нашите изложби в чужбина. И винаги именно те са тези, които са „отворили“ вратите на света пред траките. Няма да се уморя да повтарям – „Тракийското злато“ пътува от 1974 г., а не от изложбата в Лувъра. И дотогава беше посетило всички страни, най-големите музеи, че и по няколко пъти. При това всички разходи се поемаха от приемащата страна, че и научни конференции вървяха по време на изложбата.

– Какво вие, като най-големия специалист по тракийско изкуство у нас, бихте препоръчали да се направи в това отношение?

– Странно е, че много се говори за културен туризъм, а реално такъв няма. Но за да има, трябва да се изучава тракийската култура, да се разшири полето на публичността, да се подготвят професионално насочени гидове, да се мобилизират всички средства и да се използват и учените. Те все нещо понаразбирват.

– Вярно ли е, че човек от властта е казал, че траките са били „диви племена, които си поръчвали съдове в Мала Азия, за да се напиват“? Ако е възможно това да се твърди от високопоставен човек, то какво според вас е нивото ни на култура и отношението ни към миналото?

– Това го чух и вече го коментирах. Този дух на самоизяждане ще ни затрие – щом вече и тракийската култура е едно нищо… Но този човек нито го намериха, нито го порицаха, може да са го похлопали благожелателно под гърба: абе, майната им на тези интелигенти, ха наздраве (от ритона с „рогат бозайник“). Не бива да се допуска такива бозайници да раздават правосъдие за траките, за науката, за културата.

– С какво се занимавате в момента?

– Току-що завърших една огромна книга, озаглавена „Златната утопия“, и я махнах от компютъра си, за да не се съблазнявам да работя още по нея – пет години, а вече съм на 78. Мисли за безсмъртието на траките, нищо че ги оплюват. Е, продължих работа по друга монография, която нарекох „Куцо, кьораво и сакато“. Не търсете тук политически подтекст. Ако имах такова намерение, щях да я назова „От кол и от въже“. Интересуват ме асиметричните персонажи в мита и тяхната роля за кодиране на кризисни ситуации в социума. Ние всички сме асиметрични: недъгави, криви, далеч от съвършенството. По античните понятия не ставаме и за жертва. Макар че ни жертват. Но и това е белег на сакрифисиална криза – жертва като хората не остана в държавата.

– Като дългогодишен преподавател, какво е мнението ви за нивото на образование у нас?

– Стараем се. Но ако през деветдестте години имахме по 50-60 студенти по изкуствознание, сега имаме само по 3-4. Много по-престижни са специалности като пиар, реклама и т.н. Вижте заплатите на колегите в музеите и галериите. Бягат в полицията за повече пари.

Иначе разполагаме с много добри преподаватели, а и техническата база на Нов български университет е изключителна, както и библиотеката. Старая се от време на време да каня чужди колеги за лекции. Радва ме амбицията на някои студенти, които заявяват, че не могат да си представят, че няма да ходят на лекции, и записват втора магистратура поред. От есента ще започнем магистърска програма „Цивилизациите на Евразия“. Велика тема – индоевропейците оттам са тръгнали, и Великото преселение, че и прабългарите май. По тази пътека се създала Нова Европа.

– Кои са най-големите митове на нашето време?

– Голям беше митът за глобализацията и либералната идея. Голям беше митът за автоматизма на свободния пазар. Голям е митът за демокрацията. Голям е митът за хегемона. Голям е митът за коронавируса. Полезното на днешното забързано време е в това, че митовете бързо рухват. Защото митът работи само дотогава, докато вярваш в него. И въпреки това днешният човек също пребивава в митопоезисна среда, постоянно нагнетявана от медиите. И скача от мит на мит с надеждата, че току-виж се подквасило. Невероятно е каква огромна нужда от вяра е скрита у хората. Постоянно ги мамят, но те пак искат да вярват.

– Какво най-силно ви вълнува напоследък?

– Вълнува ме правнукът ми, внучките ми. Тревожа се в какво общество ще ги оставя, как то ще ги формира или деформира. Плаши ме това, че емблема на европейските ценности е брадат травестит. Плаши ме, че се подменят вече не само идеологически стойности, но и естествените закони. Криви представи, криви решения, криви държави и разбира се, криви хора. Криво седим и криво съдим. Свят наопаки. Признавам си, всичко това ме вълнува. Все още. Значи съм жив!?

А в какво вярвам? Може би в историческата логика. Тя е неумолима, но нейната стъпка е неизмеримо по-голяма от конкретния човешки живот. Друга перспектива. Омировите богове гледали на света отвисоко и тази гледна точка им позволявала да го обхващат изцяло – те „виждали“ и „знаели“. Човекът долу е ограничен, особено когато по-ограничени от него му подсказват гледните точки.

spot_imgspot_imgspot_imgspot_img

Последни новини

google-site-verification: google8d719d63843e6dc9.html