10.5 C
София
понеделник, 18 октомври 2021 г.

Стефан Вълдобрев: Истинските творци никога не хленчат

 

 

Стефан Вълдобрев е актьор, музикант, композитор, поет, режисьор и фронтмен на групата „Обичайните заподозрени“. На 20 май той навърши 50 години и по този повод написа и издаде „Книга на песните“, в която разказва забавни истории за хитовете си, за ролите си, за премеждията и радостите в живота си.

– Скоро празнувахте 50-годишнина, как се чувствате? Правите ли си равносметка, ще я карате ли по-полека?

– Чувствам се празнично, макар че празнуване нямаше по обективни причини. Но се надявам скоро да се появи възможност. Градинско парти или по-скоро пикник на планинска поляна – в такава посока са мислите ми за празненството. За равносметки също нямаше време. Честно казано, не си падам по тях. Предпочитам да се действа, да се работи неуморно и без много-много приказки. Покрай рождения ден напоследък поприказвах повечко, но не ми е в това стихията. Направих го най-вече заради книгата.

– Малко преди юбилея се появи и вашата „Книга за песните“, какво да очакват читателите от нея?

– Може би е любопитно човек да разбере как се е появила на бял свят някоя песен, звучаща по радиото. Какво се крие зад нея, къде съм бил аз тогава, какво се е случвало с личния ми живот, със света и с държавата и как всичко това се е отразило на целия процес. Разказвам и за срещите по пътя с десетки и десетки мои колеги музиканти и актьори, и се опитвам да го правя с целия респект и с цялата си благодарност за това, че са ме направили по-добър човек. Стремял съм се да бъде доста занимателно, забавно, с голяма доза ирония и самоирония. В книгата е пълно с чернови и ръкописи, по които се вижда механизмът за създаването на един текст, вплетен в мелодия и превърнат в песен. А ако пък някой не е запознат с музиката и поезията, ще му бъде сигурно интересно да прочете за мечтите, надеждите, стремежите, възторзите, успехите, пропаданията, страховете, съмненията, премеждията, грешките и осъзнаването на един петдесетгодишен мъж и за начина, по който се е справил с тях. В такива емоции и състояния на духа сме били всички. Споделям честно как съм преминал и какви решения съм взимал. Никога не съм бил толкова открит, както в тази книга.

– Разкажете ни няколко любопитни случки, станали повод за ваши песни.

– Всяка глава е пълна с такива. От ученическите ми години, когато започнах да композирам мелодии, седнал на пианото пред школите на Бах и Чайковски, но извърнат към мачовете на ЦСКА и „Левски“ по телевизора, до първата ми издадена песен в първия албум на „Ку-Ку“, в която от престараване и неопитност комбинирах поне осем музикални жанра. От това какво причиних на сонетите на Шекспир в песента „Рай“ до това защо до последно не обръщах никакво внимание на бъдещата „По-полека“. От образа на човека с „раница и колело“ в песента „Бряг с цвят най-зелен“ до връзката с ключове и гребенчето, увито в найлон, с които бе зачената „Обичам те, мила“. От писането на най-любовния ми текст „Тази песен не е за любов“, когато бях скрит зад планини от опаковани кашони с покъщнина, готова за пренасяне, до рокендрол историите в незабравимите летни турнета с „Обичайните заподозрени“. От най-бързо написания текст на „Сняг над Сахара“ до премиерата на „Хеликоптер“, когато сложих листовете си с неготовия и ненаизустен още текст на песента върху разхвърляните възглавници по пода на сцената, мислейки си, че никой няма да забележи това. Разказвам още и как най-великият и най-драматичният момент в живота ми се побраха в рамките на само три седмици. Как възстановяването от автомобилната катастрофа ми отне години, но възстановяването от една по-късна душевна катастрофа ми отне двойно повече време.

– Дъщеря ви има ли любима ваша песен? Вслушвате ли се в нейното мнение?

– Нейното мнение е задължително за мен, конкретна и много точна е в преценката си за всичко. Любимата й песен е „Аз ли съм, или не съм“. В последните дни на карантината, направихме 42 видеа за Ютюб, в които съм сложил всички песни от книгата за улеснение на читателя. Тя ги засне и режисира.

– Кои хора са оставили най-трайни следи в живота ви?

– Естествено, родителите ми. Те бяха чисти, възвишени, добродетелни, достойни. Неможещи един без друг. Запомнил съм от тях стане ли грешка, да търся винаги причината първо в себе си.

– Сякаш светът се вслуша в песента ви „По-полека“ и забави темпото, макар и принудително. Мислите ли, че хората ще излязат променени от сегашната криза и как?

– Задачата на артиста е много проста – да разказва вълнуващи истории и да настройва правилно антените, за да може да улавя вибрациите на света. Но по-скоро артистът се вслушва в света, а не обратното. Как ще излезем от днешната ситуация, зависи единствено от нас – от нашия ум, от нашата чувствителност. Би могло нещата да се върнат към една нормалност, за каквато всички копнеехме през последните двайсетина години на бясно препускане, корпорации, консумация и алчност. Бихме могли да използваме днешната криза, за да се върнем след нея към естественото си състояние на духовни същества. Няма никакви рецепти за справяне. Но човек винаги има три центъра на вътрешна стабилност – вярата, семейството и приятелите. Повече книги, по-малко телевизия. Филми и музика – по възможност отпреди 2000 година.

– Кои са най-големите ви тревоги в днешната ситуация?

– Тревожи ме опасността тази ситуация да доведе до хипердигитализация и хиперконтрол. До създаването на някакво онлайн човечество. Тревожа се за това, че много професии са изправени пред сериозни изпитания и буквално са на ръба на оцеляването. Но най-големите ми тревоги са свързани с младите хора, поколението на 20- и 30-годишните, които сега навлизат. Ние им оставяме един опоскан и оглозган свят. Живеехме така, все едно сме последните обитатели на планетата. Големи длъжници сме на децата след нас.

– Като съдим по социалните мрежи, които преливаха освен от вицове, смешни текстове и картинки, изглежда сякаш това е най-веселата пандемия. За какво говори това?

– Говори за здрав разум, устойчива психика и хубав ген. Понеже работих върху книгата и избягвах новини и социални мрежи, мои приятели ми пращаха постоянно забавни карантинни мемета с реплики от мои песни. Някои от тях съм запомнил: „Тръгвам натам, където… Не тръгваш никъде!“, или „Заминавам в Холивуд, Холивуд… Не, не заминаваш!“.

– Ако извънредната ситуация е като лакмус за българите, кои наши качества и недостатъци изпъкват най-вече?

– Аз съм възхитен от поведението на хората в България през тези три месеца. Мисля, че се представихме като истински зряло общество. Някои се уплашиха истински, други направо се паникьосаха, трети подлагаха всичко на разум и съмнение, четвърти бяха загрижени за свободата, но без значение кой какво чувстваше, огромното мнозинство запази самообладание и дисциплина, и то най-вече от уважение към възрастните и крехката здравна система.

– Как виждате бъдещето на изкуствата и културата у нас? Имате ли си ваш план за оцеляване?

– Предполагам, че ще има период, в който изкуствата и културата ще зависят единствено от държавата. Пазарният модел няма да може да функционира по досегашния начин. Моментът е повратен и дано държавата ни осъзнае висотата на мисията, която й предстои. Инвестициите, които ще направи в културата, няма да й донесат възвръщаемост. Те ще са инвестиция в самото оцеляване на държавата.

– Ако зависеше от вас, какво бихте направили за творците в тази извънредна ситуация, а и по принцип?

– Бих направил всичко, за да ги накарам да се чувстват спокойни, желани и уверени. И дори не толкова и не само финансово. Може да е с думи, може да е с жестове на внимание, може да е с приобщаване към голяма и значима идея, към по-далечен хоризонт, към някакъв вид културен план „Маршал“, който ми се струва належащ. Мисля, че има доста погрешна представа за творците като за някакви отвеяни и мрънкащи за субсидии хора. Истинските творци са обратното на това. Те са хора, които никога не хленчат и никога не се оплакват. Моят учител Тодор Колев пее в песента „Самотният човек“ нещо, което според мен описва най-добре твореца: „И неговият дом да се обърне с керемидите надолу, той може пепел да яде, но няма да се моли“.

– Кой е най-трудният момент в живота, през който сте минали?

– Има доста такива моменти, но се старая да не ги показвам външно и да не говоря за тях. Философията ми е, че хората не трябва да знаят нищо за трудностите, терзанията, съмненията, безсънните нощи и перипетиите на артиста. Когато се появи пред публиката, артистът трябва да излъчва единствено хармония и усмивка. Да внушава, че нещо хубаво предстои да се случи. Изкуството трябва да озарява света, не да подхранва хаоса.

– Какво за вас е най-велико и най-любимо?

– Миговете с приятелите, семейството, колегите актьори и музиканти и най-най-любимото от всички – двата часа на сцената, през които срещам лицата и очите пред мен.

– Върху какво работите сега, какво да очакват многобройните ви фенове?

– В момента заедно с издателите от „Книгомания“ организираме представянето на „Книга за песните“ и желанието ни е да достигнем до читателите във всеки по-голям и по-малък град в България. Да изляза пред тях с китара в ръка на някое открито място, да им чета и да им разказвам интересни истории. Отделно от това, с „Обичайните заподозрени“ ще направим няколко концерта и ще използваме времето, за да мислим и записваме нови песни, за да сме готови за нови подвизи. Кризата рано или късно ще приключи.

Група „Обичайните заподозрени“
Фото: Кирил Проданов

– Излъчвате толкова ведрост и светлина, щастлив човек ли сте?

– Просто много обичам работата си. Наслаждавам се, когато мога да споделя текст, песен или роля с някой друг. И понеже напоследък тези мигове на споделяне са почти ежедневни, сигурно тази наслада се изписва на лицето ми и се получава такова излъчване. Иначе имам същите тревоги, същите ядове и същите разочарования, каквито всеки от нас има. Същите балкански страсти. Същите избухвания. Но гледам да обръщам внимание и да запомням единствено красивите кадри от деня.

Последни новини

google-site-verification: google8d719d63843e6dc9.html