10.5 C
София
понеделник, 18 октомври 2021 г.

Емил Стойчев: Директорката на Националната галерия ме унизи

Емил Стойчев празнува 85 без изложба в България. Желанието на световноизвестния художник, показвал изключителните си картини из Европа, САЩ и Азия, да представи класики и нови творби в Националната галерия, е било саботирано от нейния директор Яра Бубнова.

– Господин Стойчев, защо нямаше изложба за рождения ви ден?

– Много тъжен въпрос. През септември 2019 заявих писмено желанието си да направя изложба в Националната галерия. След петгодишно отсъствие от сцената на България исках да представя експозиция със заглавието „Портрети“.  По своя замисъл тя трябваше да бъде достатъчно мащабна и затова търсех големи пространства – като залите в  Двореца. За голямо мое учудване и съжаление, и до днес не съм получил никакъв отговор от администрацията. Не съм човек, който лесно може да бъде зачеркнат. Но е тъжно – чувствам се унизен и оскърбен от Яра Бубнова. Не се гордея, че жена като нея е директор на галерията. Въпросната госпожа разделя гилдията. Тя е крайно отрицателен образ и не прави чест на институцията. Разбрах, че е шеф на Националната галерия по неизвестни причини – и че дори конкурсът, предшествал нейния избор, не е бил твърде читав. Надявам се Бубнова скоро ще бъде освободена – не само заради този гаф, а и заради други скандали, които са обществено известни. Недопустимо е тя да бъде директор на Националната галерия – културата е лицето на България пред света и не може да си позволим да толерираме човек, който е забравил къде е и най-вече за какво носи отговорност. Друг въпрос е, че Националната галерия въобще е запустяла. Тя е празна – там хора не влизат. А сред задълженията на Яра Бубнова е и това – да пълни залите с посетители.

– Какво щяхме да видим – освен портретите?

– За първи път щях да покажа в България картини, които съм рисувал във Франция. И да уточня – за мен портрет не означава само, единствено и задължително човешка глава. Може да бъде и един портокал.

– Виждате ли тази изложба на друго място?

– Защитавал съм името на България там, където малко сънародници са стигали. И никога не съм предполагал, че може да се случи нещо подобно на това, което стана с мен в Националната галерия. Добре е все пак държавата да знае. Бях решил да не говоря, но приятели ме посъветваха „Разкажи тази история, та дано да има последствия за Бубнова“. Защото тази жена е истинска катастрофа. Още повече че не исках нищо от държавата – знам, че не е във форма. Сам щях да платя всичко по изложбата – транспорт, външни рамки, каталог…

– Какво нарисувахте тези дни?

– Птица. Граблива. Но живописта не може да се обясни. А и аз съм потайна личност. Но по-добре да ме мразят за това, което съм, отколкото да ме обичат за това, което не съм.

– Замисляте ли скоро ваше събитие в Париж?

– Може би. Освен че съм потаен, съм и фаталист. Никога не говоря предварително, не каква картина ще рисувам утре. А с жена ми се застояхме в София. През лятото винаги сме тук за няколко месеца, а после, през есента и зимата, сме във Франция.

– От къде тръгва връзката ви с Франция, която продължава и до днес?

– От детството ми. На моята улица се появи французин, избягал от войната. Не беше художник, живееше в някакъв бордей. Но в онази епоха никога никога не съм очаквал, че 30 години ще деля времето си между София и Париж. Всичко в този живот става случайно.

– Помните ли емоциите около първите ви изяви в Париж?

– О, да. Париж не е лесен. Той не дава ласки – Париж само иска ласки. Първата ми изложба беше във фондацията „Пол Рикар“ – на „Шан-з-елизе“. Тогава казаха: Емил Стойчев се познава от километър. Не мога да кажа, че не съм добър. Но ако аз не искам да бъда добър, няма кой да го направи вместо мен. Затова всеки ден искам да бъда добър. Да, в картините ми има нещо, което е само мое. Радвам се, че все още мога да го поддържам.

– Какви хора най-често купуват картините ви във Франция?

– Работата на художника не е да ходи да събира лаври. И търговците, чрез които продаваме, винаги пазят клиентите си – ако ние, артистите, научим кои са те, търговците ще останат гладни.

– С кого общувахте в онези първи години край Сена?

– Бях близък с Пиер Рестани – лидерът на групата на новите реалисти: Арман, Сезар, Кристо, Тингели… Бяхме приятели – идваше вкъщи, изпиваше виното ми, отпускаше се и разказваше. Затова знам от него всичко за всеки от реалистите – кой какво е измислил, как и защо го е сътворил. Затова ми е много смешно, когато някои хора  у нас започнат да правят реплики. Много им се иска да открият Америка, само че тя отда-а-а-вна е открита.

– Какъв беше животът на художниците в България през 80-те?

– Системата тогава беше твърда, но въпреки всичко хората с характер се справяха – успяваха да се задържат. Но не бяха от най-любимите. Това е факт, знае се. Самият аз и досега не мога да кажа, примерно, защо не ме пуснаха да открия изложбата си в Пафос. Там обявиха, че пристигам, вече имах паспорт и билет. И тогавашният главен секретар на СБХ ме извика и каза: „Утре няма да летиш за Пафос“. За биеналето в Токио нямах покана да присъствам – от външния отдел на СБХ ме предупредиха: „Избери с какво участваш, но няма да ходиш“. По-късно ме поканиха със самостоятелна изложба в Токио, член съм и на японската императорска академия.

– Какви са наблюденията ви за родната арт реалност – тук и сега?

– Много ценя театъра – аз почти съм роден в него. Родителите ми работеха Народния, където съм израснал. Но Вежди Рашидов има право, макар че го нападнаха за това изказване – повечето електронни медии са окупирани от актьори. Къде са архитектите, къде са художниците? Нима можем без скулптури и икони? Изобразителното изкуство говори на международен език.

– Какви мисли ви споходиха покрай рождения ден?

– Рождените дни минават и заминават. Те напомнят и за тъжните моменти. Но за мен нещата не са се променили – от сутрин до вечер съм в ателието си. Помня много добре своята биография – изградил съм я с постоянен труд. Трябваше да положа гигантски усилия, за да се смятам днес за международно успял човек. Гордея се с всички държавни отличия от България. Днес си позволявам да ги спомена, защото са част от биографията ми. Не съм се трудил, за да ги получа, други са забелязали таланта ми. Моят живот се случи така, че още през 80-те започнах да показвам работите си извън страната. На световното биенале в Токио, за което вече ви казах, получих златен медал – но това не е свързано с държавата, а с моето можене. По това време обаче живеех в тази страна – дишах тук, работех тук, поглъщах плодовете на земята ни. Ако искате да заема политическа позиция, няма да го направя – не е моя работа. Поставям родината си над всичко – като всяка държава и тя има и по-светли, и по-тъмни периоди. Но не съм този, който ще нападне България. Прекланям се пред нея.

– Мислите ли, че интелектуалците в България са в миманса?

– Без културата – без изобразителното изкуство, театъра, музиката, архитектурата – има само кафенета и ресторанти. А те навсякъде си приличат. Единственото, което ни отличава, е културата. И днес много съжалявам, че тя е притисната в ъгъла. Да не забравяме, че цветята за 24 май бяха положени пред светите братя Кирил и Методий – скулптурата на великия артист Владимир Гиновски пред Народната библиотека. Да не забравяме иконите и стенописите. Не се чува да се говори за композиторите и художниците. Не може да живеем само със забавления.

– А защо се стигна до тук, според вас?

– Целта е очевидна: Когато народът е прост, лесно може да бъде владян.

 

Последни новини

google-site-verification: google8d719d63843e6dc9.html