16.4 C
София
събота, 25 юни 2022 г.

Борис Христов на 75: един метеор в българската поезия

 

Снимка: Уикипедия

Борис Христов е роден на 14 август 1945 г. в село Крапец, Пернишко. Завършва гимназия в Перник, после българска филология във Великотърновския университет (1970 г.). След дипломирането си работи известно време като учител и като журналист. Прави общ дебют с още двама творци в сборника „Трима млади поети“ (1975 г.), а самостоятелен дебют – с „Вечерен тромпет“ (1977 г.). При преиздаването на „Вечерен тромпет“ през 1979 г. Борис Христов вече е литературна знаменитост. Любопитна подробност: поканен е да стане вицепрезидент на Желю Желев, но  категорично отказва. Носител е на Голямата литературна награда на СУ „Св. Климент Охридски“ (2000 г.). През 2010 г. в писмо до Министерския съвет обяснява, че отказва да получи присъдения му вече орден „Св. св. Кирил и Методий“ – първа степен.

Едвин Сугарев си признава как нарочно отказва да върне „Вечерен тромпет“ на Софийската градска библиотека с ясното съзнание, че след това ще трябва да я плати в петорен размер. Докато пък „Честен кръст“ си преписва собственоръчно, от кора до кора. Към преписване на стихотворенията на Борис Христов подканва още след появата на „Вечерен тромпет“ и големият Радой Ралин:

„Непременно притежавайте тези стихове! Книжка, все едно, няма да си купите. От библиотеките трудно ще ви намерят – къде 5000 библиотеки са се вредили при 1000 тираж? Тогава си вземете една тетрадка от 50 страници и си я препишете тази стихосбирка… Поетът просто те превзема. Откога ни се четеше такъв поет!“

Появата на Борис Христов на литературния небосклон се определя като чудо. Чудо е и самоволното му оттегляне от славата и светския живот. Борис Христов се заселва в малкото родопско село Лещен, където живее до днес със семейството си, отрекъл се завинаги от светската суета и глъчката. Христов прелетява като метеор в поезията ни, отказвайки да следва чуждите правила за дълъг и успешен литературен живот. Измисля си свои. Той не е роден да бъде придворен поет.

 

Ето какво пише за него критикът проф. Пламен Дойнов на 31.10.2013 в kultura.bg

Поетика на отказа

В лицето на Борис Христов (р. 1945) между края на 70-те и края на 80-те години на ХХ век българската поезия намира своя абсолютен некоронован властелин. Дори в променената ситуация след 1989 г., когато почти всички авторитети са сринати, поетът се превръща във всеобщо признат авторитет на българската лирика.

Присъствието или отсъствието на Борис Христов (1945) в българската литературна публичност след втората половина на 70-те години на ХХ век до днес е от такова естество, че непрекъснато генерира митове. Поетът постига ефекти, немислими за всички негови съвременници – да продължава да говори колкото със стиховете си, толкова и с открития си отказ от тях, да отправя послания чрез отшелничество и мълчание, да разговаря с хората чрез една отвъдсоциална необщителност и така да продължава да оценностява вече написаното, да му набавя още и още значения, да обживява един различен свят – света на Борис-Христовото творчество.

 

Нищо не предвещава такова битие. Защото дебютът на Борис Христов, макар проточен във времето, се осъществява в няколко върхови години – 1975, 1977, 1979 – със сила и влияние, почти непознати за българката литература. Това са нечетните години на най-интензивно четене и въздействие на Борис-Христовата поезия, своеобразни стъпала към нейния върхов магнетизъм през десетилетието на 80-те. Разположено хронологически, това бързо израстване изглежда така:

 

1975 – Борис Христов дебютира с цикъл стихотворения „На седмия ден” в сборника „Трима млади поети” (издание на „Народна младеж”, в компанията на цикли от Паруш Парушев и Екатерина Томова). Силното впечатление, което той оставя у критиката и публиката, ускорява подготовката на самостоятелния му дебют.

1977 – Излиза от печат авторската първа книга на Борис Христов „Вечерен тромпет” във варненското издателство „Г. Бакалов”. Възторгът от появата й е повсеместен, усетен по цялото протежение на официалната и неофициалната литературна публичност.

1979 – „Вечерен тромпет” е публикувана във второ издание в тираж 3200 бройки, нещо немислимо за дебютна стихосбирка по това време. Борис Христов получава възможност да се впише в престижните равнища на литературното поле. Започват да го включват в състави на редколегии, в различни проекти за износ (например международния писателски семинар в Айова, САЩ през 1984 г.), а сред читателите и поетите на късната Народна република лириката на Борис Христов е може би най-влиятелната.

 

Така между края на 70-те и края на 80-те години на ХХ век българската поезия намира своя абсолютен некоронован властелин. Разбира се, той е признат предимно от публиката и съвсем сдържано от официалните институции, които само се опитват да контролират влиянието на Борис-Христовата лирика в границите на позволеното. От своя страна Борис Христов постепенно оставя ехото на неговата поезия просто да звучи, като навлиза в прозата и кинодраматургията.

Борис Христов в родопското си убежище Лешен. Снимка: интернет

Променената ситуация след 1989 г. легитимира очевидното. Въпреки постмодерната плурализация от първите години на 90-те, когато почти всички авторитети са сринати, Борис Христов се превръща в нещо като централен, всеобщо признат авторитет на българската поезия. Ролята му на законодател на поетически традиции се подчертава и от съставените от него антологии „Българска лирика” (1994) и „Българска народна лирика” (1994). Същевременно излиза том с избрани/събрани стихове („Крилете на вестителя”, 1991) и няколко впечатляващи издания, плод на сътрудничество между Борис Христов и художниците Анри Кулев и Яна Левиева.

 

И точно в този момент – към самия край на века – поетът прави избор: напуска актуалната литературна ситуация. Самоизключва се, спускайки резето пред всякаква публичност. Това не е просто „доброволно изгнание в Лещен”, а затръшване на вратата – на века и на публичното пространство. От гледна точка на изследователите този жест може да бъде разтълкуван всякак, в това число и като окончателно изтегляне на литературноисторическа дистанция.

 

Едно от най-известните му стихотворения– „Самотният човек“ придоби още по-голяма популярност, когато стана и песен в изпълнение на големия Тодор Колев.

 

Самотният човек

Той има белег на челото си и сяда винаги на края.

Дори когато е висок, самотният човек е малък.

 

Събира билки или пък с теслицата на спомените дяла,

остане ли без работа – и мъкне вехтото си одеяло.

 

Глава на кон в полето свети и самотният човек отива

да я погледа просто – не че иска тя да бъде с грива.

 

 

 

Докато другите крещят или говорят за изкуство,

самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.

 

Но ако пише стихове, той непременно ще остави

една сълза в очите или драскотина в паметта ви…

 

Той има дом и топла супа, но е толкова затворен

животът му, изхвърлен като каса в дъното на коридора.

 

 И тоя дом да се обърне с керемидите надолу,

той може пепел да яде, но няма да се моли.

 

В какъв ли огън е горял и под каква ютия –

за да научиш, трябва много вино с него да изпиеш…

 

Тъй както си върви с петно на ризата си чиста,

самотният човек в тълпата се изгубва изведнъж като мънисто.

 

В едната си ръка той носи книга за душата болна,

а с другата самотният човек въженце стиска в джоба.

 По материали от Интернет

 

 

 

spot_imgspot_imgspot_imgspot_img

Последни новини

google-site-verification: google8d719d63843e6dc9.html