7.2 C
София
събота, 6 март 2021 г.

Нели Димитрова, сестрата на Скатов: Наско не вярваше, че ще му се случи нещо лошо

Акценти

Караше хората да мечтаят и се раздавашe, виждам го в децата си, които много приличат на него, казва пред „Телеграф“ Нели Димитрова.

– Нели, огорчиха ли ви коментарите от страна на колегите на Наско, че той е бил неподготвен за най-страховития връх през зимата и че не е бил алпинист в пълния смисъл на думата?
– Разбира се. Но от самото начало на неговия път тяхното отношение и техните изявления говорят за тях самите, не за Наско. От моята учителка по история съм запомнила: „Когато фактите говорят, и Боговете мълчат.” Аз лично не знам какви са мотивите на тези хора да нападат брат ми, но като човек, който живее от 20 години извън България и наблюдава общностите на останалите народи, забелязвам, че ние се отличаваме с липса на добра българска общност. В България това е още по-засилено, не случайно мозъците ни изтичат, държавата се обезлюдява, хората не раждат деца. Това е много, много жалко, защото трябва да се гордеем, че сме българи, да ценим българските постижения и да уважаваме това, което сънародниците ни са направили и ще направят. А не да се опитваме да омаловажаваме техните успехи. И с каква цел? Ето това не разбирам. Успехът си е успех, фактите са факти.

– Брат ви беше критикуван за проектите си и приживе. Болеше ли го от това?
– Да, нараняваха го. Страдаха и останалите хора, които го харесваха и уважаваха. Които бяха застъпници на истината. Но аз и на Наско съм повтаряла много пъти, че и при най-големите алпинисти като Райнхолд Меснер и Уели Щек е било подобно, особено в по-младите им години. Някак си мислех, че хората вървят към прогрес и това, което е било преди 30 – 40 години, е надживяно. Но истината е, че Наско беше много по-различен от всички, които го критикуват. На противниците на брат ми от алпийските среди мога да кажа едно – на неговата съвест не тежи нито един човешки живот, а съм чела за дружества на национално и регионално ниво с конкретни обвинения и с конкретни данни срещу хора, които биха могли да направят нещо за спасяването на свой колега, но по една или друга причина не са го сторили. Това е вече нещо сериозно. И ми е много мъчно, че те не пощадиха брат ми дори след неговата трагична, дори бих казала героична гибел.

– Наско вярваше ли, че тази изключително рискована експедиция може да завърши с успех?
– Той вярваше, да. Беше изключителен оптимист и ако нямаше тази вяра, нямаше да постигне толкова много. За тази експедиция казваше, че отиват, за да опитат. Наско направи първо българско участие в зимно изкачване на К2 и ние трябва да се гордеем с това. Разбира се, че ние, изпращайки го, се притеснявахме за него. А дали можеше всичко да завърши добре? По принцип да, защото непалските шерпи се качиха. Но все пак те бяха група от 10 човека и със съвсем друга физика, психика и начин на живот. След като обаче си писах с останалите членове на експедицията, разбрах, че е имало много пропуски от страна на непалската фирма организатор. При такива условия експедицията не е могла да завърши успешно в комбинация с лошото време и с това, че се наложи Наско да прекара месец и половина върху ледника и с ротации нагоре и надолу. Всичко това оказа влияние.

– Добре ли беше подготвен за първото такова изпитание в живота си?
– Да, той се подготви изключително силно, много тренираше, даде всичко от себе си. До последно беше спокоен и уверен.

– Когато се чувахте, оплакваше ли ви се от условията в базовия лагер, от шерпите, от храната?
– От условията определено, въпреки че не бих го нарекла оплакване. Наско беше много силен мъж, винаги се опитваше да представи нещата в най-добрата им светлина и поемаше всички негативи върху себе си. Това е типично за него и затова толкова много хора дружаха с него, защото и те попиваха от тази аура. Иначе още в началото на експедицията получи стомашно-чревно разстройство и се наложи да приема антибиотик. Храната е била изключително еднообразна – само ориз и дал, което е тяхната леща. Хигиената явно не е била на ниво, водата за пиене също. От самите шерпи не се е оплаквал, той винаги ги е съжалявал, защото това беше техният поминък. Представете си едно семейство с 10 деца, в което най-силното и най-здравото момче е изпратено да стане планински водач. То веднъж, максимум два пъти в годината може да отиде на такава експедиция и да получи заплата, с която после ще храни всички. Наско винаги оставяше на шерпите своите вещи и дрехи, даже и сега е подарил много неща на своя партньор преди края на експедицията.

– Защо според вас Наско се реши на това зимно изкачване на К2? Спомням си как ми разказа, че всичко е започнало с писмо от фирмата организатор. Съжалявате ли, че му го изпратиха?
– Решението му да замине беше съчетание от много фактори. Миналата зима той се готвеше за няколко осемхилядника в преследване на мечтата си да стъпи на всички 14 осемхилядника, но заради коронавируса всичко през 2020-а беше преустановено. А Наско беше във върхова спортна форма и тренираше много усилено. Все пак през това време успя да издаде албума за Седемте континентални първенци, да направи много презентации в България, в Австрия и Германия. Но когато научи, че в тази експедиция се събира цветът на световния алпинизъм, хората, с които беше катерил през последните години и се беше сприятелил, се реши на това предизвикателство. Цялата тази атмосфера го привлече, плюс това и не беше ходил никога на К2. А дали без този имейл всичко щеше да е различно? Това знае само Бог. Ние сме просто хора.

– Говорихте ли си с Наско за това как ще продължи вашият живот, ако той загине? Все пак е и брат, син и баща на 11-годишния Васко?
– Не, никога. Неговото дете живее с майка си, с която Наско беше разведен. Въпреки това много се грижеше за него. Например прекарахме абсолютно целия август с Васко, Наско, цялото ми семейство и родителите ми в България, всяка Коледа ни идваха на гости. Аз лично смятам, че Наско въобще не очакваше, че нещо лошо ще му се случи. Беше убеден, че с подкрепата на хората, които си бяха променили живота благодарение на него, и с нашата обич всичко с него ще е наред.

– Кое е най-голямото му постижение?
– Че не само се опита, но и успя да промени мисленето на много хора, и то към добро. Заслужаваше си да даде толкова много от себе си, а накрая и живота си заради своята кауза. Знаете, че за него не беше важно да се качи на някой връх и това да бъде записано, а да внуши, че можем да се храним на растителна основа и да живеем с по-малко консуматорство. Искаше да докаже, че едновременно можем да спортуваме и да опазваме околната среда с вегански режим на хранене.

– С Наско сте много космополитни хора, на възпитанието ви ли се дължи?
– Ние израснахме сред много обич и грижи. Майка и татко винаги са ни давали възможност да развиваме нашите таланти и интереси, отнасяли са се с уважение към нашите решения. Наско например за наша изненада след 7-и клас отиде и сам се записа за приемните изпити в гимназията по електроника. Родителите ни дори не знаеха. Още от малък беше слънчев и сърдечен. Винаги ми е бил най-добрият приятел в живота.

– Всъщност вие заминавате в Германия благодарение на него.
– Да, аз тъкмо се бях вписала в Софийската адвокатска колегия, но не исках да работя интензивно като адвокат, а да продължа да уча. Даже гледах към Англия, защото това е първият ми чужд език, но през 1999 и 2000 г. Наско учеше паралелно в Аграрния университет в Пловдив и в Берлин. Аз му ходех на гости и когато той отиде през 2001 г. в Хумболтовия университет за своя докторат, аз реших, че и моят трябва да бъде в Берлин. Само че първо направих друга научна степен LLM, която юристите правят в чужбина, по европейско право. След това се захванах и с доктората. Наско е три години по-малък от мен, но две години преди мен защити своята дисертация. Неговите таланти са безкрайни. С брат ми имахме много проекти за бъдещето, сега трябва да реша дали да ги продължа сама.

– Кое качество на Наско най-много ви впечатляваше?
– Беше невероятен оптимист с позитивно отношение към хората и света, много милосърден и човек, който гледа в бъдещето. Беше изключително грижовен, което не е типично мъжка черта. Изключително всеотдаен, винаги готов да помогне на другите и наистина помагаше. Моите деца например го обожават не защото им е вуйчо, а защото е такъв вуйчо. Когато направят нещо добро, винаги ги оприличавам с Наско. И особено малкия ми син Александър, който е кръстен на вуйчо си. Той много прилича на Наско – как говори, как се смее, колко е сръчен, бърз и смел. Само на годинка вече караше скутер. Виждах Наско пред очите ми.

– Имаше ли нещо, което искахте да кажете на брат ви и не успяхте?
– Не, защото аз съм топъл човек и не си крия чувствата. Всеки път, когато Наско се обаждаше от тази експедиция, особено последните два пъти, му повтарях: „Обичаме те много.” Повече от това нямаше какво да му кажа. Тоест има хиляди неща, които искам да споделя с него и той ще ми липсва, защото няма на друг човек да ги кажа, но няма едно конкретно нещо, за което да съжалявам.

– Как искате да бъде запомнен?
– Със своя действителен образ, а не с някакви изкривени представи. Той беше първият човек, и то българин, който започна да изкачва тези върхове на растителен режим на хранене и доказа, че това е възможно. Наско караше хората да се замислят за опазването на нашата планета и да повярват в своите възможности. Като инженер агроном той беше учил колко много площи са необходими за изхранването на животните, които се изяждат по света. Тоест когато хората намалят приема на месо, те ще помогнат не само на своето здраве, но и на цялата околна среда. И за да бъде убедителен, той включи това послание в своя експеримент – да бъде веган във високата планина. Това беше неговата идея и Наско беше много над критиките срещу него. Болеше го от тях, но не толкова, колкото им се искаше на другите.

– Кой е най-милият ви спомен с брат ви?
– Много са, но през 1999 г., когато беше студент в Берлин, аз му отидох на гости с едномесечна виза. Той ми беше приготвил изненада и ме заведе за седмица на екскурзия в Париж. Вече съм ходила много пъти в Париж, но за първи път го видях благодарение на Наско. Беше такъв човек – обичаше да изпълнява не само своите мечти, но и тези на другите хора. Раздаваше се, без да му мигне окото. Никога не е правил равносметка – аз какво взимам, а какво давам. И затова стигна до своя връх.

РЕКЛАМА

- Реклама -

Последни новини

google-site-verification: google8d719d63843e6dc9.html