5 C
София
понеделник, 1 март 2021 г.

Георги Костов: Панчо Владигеров два пъти ме жени и веднъж ме разведе

Избрано за Вас

Георги Костов

Професор Георги Костов, който неотдавна черпи за 80, е готов с две съвършено нови песни по текстове на Ангел Симеонов. Първата се казва „Една соната“ и ще влезе в репертоара на Йордан Караджов, но за втората маестрото не се ангажира със заглавие, тъй като тя е за Веселин Маринов, а той може и да го смени. Прочутият композитор има огромен опит с изпълнителите – той е автор на повече от 1000 песни в различни жанрове. Възпитаникът на професорите Пенчо Стоянов и Панчо Владигеров е известен и с факта, че цял живот преподава в Консерваторията, като през това време се изкачва по всички стъпала в йерархията от асистент до ректор. Авторът на култовите „Детство мое“, „Без радио не мога“, „Да те жадувам“ е министър на културата през 1995-96 година в правителството на Жан Виденов, който според него е един от най-почтените хора в политиката. Професорът е носител на ордените „Стара планина“ първа степен и „Златен век“ с огърлие. Съпругата му Жасмин Костова е професор по класическо пеене и майка на по-малката дъщеря на Георги Костов – доцент Лилия Костова, пианистка, лауреат на международни и наши конкурси. По-голямата му дъщеря, която е от първия му брак, е певицата със страст към психологията Весела Нейнски.

Интервю на Албена АТАНАСОВА

– Професор Костов, правите ли равносметка покрай юбилея?

– Детската ми мечта беше да стана инженер или футболист – но бях добро момче и слушах родителите си. А те бяха силно пристрастени към музиката. Майка ми пееше романси и свиреше на китара. Баща ми беше емигрирал в Париж през 1926 година – там е работил какво ли не, от боксьор до гардеробиер в Опера Комик. Тръгнал на уроци, постепенно придобил умения и самочувствие и стигнал дори до сцената – първо в хора, а после започнал да получава и малки роли. Но точно тогава семейството го призовало да се прибере в България – като единствен син с четири сестри. Дядо ми и баба ми бяха бежанци от Македония – в традициите по онези наши земи това е свещен закон: мъжът да поеме отговорностите. И през 1932 година баща ми се завръща – първо е печатар, а след това става журналист във вестника на Д. Б. Митов „Литературен глас“.

Прави единственото интервю с Шаляпин в България,

въпреки че световният бас идва периодично, тъй като е влюбен в оперната прима Илка Попова. Разговаря и с големия сръбски писател Бранислав Нушич, с големия френски цигулар Жак Тибо и други изтъкнати личности.

– Кога започнахте да създавате музика?

– Първо ме пратиха да уча цигулка – при професор Христо Петков, бащата на световноизвестния ни диригент Добрин Петков. Но се оказа, че пръстите ми не са най-подходящите за този капризен инструмент. Бързо стана ясно, че за мен са клавишите на пианото – и нашите взеха инструмент под наем. Но вместо да свиря етюди, си измислях мелодии, а майка ми слушаше и си мислеше, че свиря етюди. Това започна да ми харесва. На 11 написах първия си валс – „Пробуждане“. Под огромното влияние на Щраус продължих да се пробвам в жанра. Но започнах упорито и с уроците по композиция на 14 – оттогава са първите ми по-сериозни произведения. От онзи момент, та и досега, не съм спирал. На 17 написах първия в България Концерт за кларинет и оркестър – поставих финалния акорд в деня, в който влязох в казармата. Когато Плевенската филхармония го изпълни, бях на 21.

– Кои са най-важните ви учители?

– Професор Пенчо Стоянов ме заведе при професор Панчо Владигеров. Целият ми живот премина под професионалното и човешкото обучение на този изключителен творец. Още в началото ми обясни, че за да си български композитор, това трябва да проличи още от първия такт в музиката ти – като интонация, като темперамент, като всичко. Първата ми сериозна песен беше по „Пролет“ на Вапцаров. Професор Александър Райчев написа върху листа с нотите: „Авторът е свеж талант, пред когото стои хубаво бъдеще“.

– Вярно ли е, че творбата, която пишете като абсолвент в Консерваторията, е прозвучала в 32 страни?

– Да. Когато завърших, посветих на Панчо Владигеров „Три диафонични танца“. Произведението беше селекционирано на Международната трибуна на композиторите към ЮНЕСКО в Париж и изпълнено по радиото в 32 страни, като бе изсвирено на живо в Сидни от Кливландския симфоничен оркестър. Моят учител е моят идол в музикалната ни история. Когато получих отличната си диплома, веднага ме взеха за асистент. Преподавах 42 години.

Доскоро играех футбол със студентите си,

но напоследък те поостаряха.

На аудиенция при папа Йоан Павел II

– По какво се различаваше културата преди и след 10 ноември?

– Въпреки диктата на партийната система до 1989 година държавата се грижеше за образованието и възпитанието на младите таланти. Концертмайсторите ни в Европа, Щатите и Азия са поне 50. Имаме световни музиканти. Стефка Евстатиева, Веселина Кацарова, Надежда Кръстева – всички те и още много са мои студенти. Отдавна са по международните сцени, добре че някои от тях все пак си идват от време на време. Имаме силни оркестри. Но заплатите у нас – и на певците, и на инструменталистите, са жалки в сравнение с тези по света. Няма защо да се лъжем. Нито да се сърдим на тези, които избират да работят вън от България.

– В кой момент включихте и естрадата в нотните си листа?

– На 19. Написах „Лятна вечер“, изпълни я Георги Кордов. Панчо Владигеров случайно мярна нотите и ми рече: „Дай да видя!“. „Ама, професоре, това е естрадна песен“, опитах да се измъкна аз. „Ти какво искаш да кажеш?! Че не разбирам от естрада?!“, възмути се той. И започна с молива – това „да“, това „не“. Понечих да му обясня, че има едни паралелни квинти, които трябва да се махнат, а той ми скочи: „Ще те квинтосам аз теб, остават – ти ли си професорът или аз!“. Но

в онези години естрадата беше нещо лековато.

През 1968 „Без радио не мога“ стана Мелодия на годината, звуча на Международния младежки фестивал. Но когато я написах по текст на Милчо Спасов, току-що бяха наредили на БНТ на екран да няма жени с дълги коси и къси поли. Клипът вече беше заснет, но поради факта, че Лили Иванова пее по минижуп, комисията наложи отлагане на премиерата. Така се стигна до видеото, в което Лили храни кокошки и играе хорце. Песента беше издадена дори в СССР на плоча, а едно от култовите изпълнения за времето си беше, когато качиха Лили на електрокар. С него тя обикаляше стадион „Васил Левски“, пеейки „Без радио не мога“.

– С „Остани“, една от перлите в репертоара на Лили Иванова, през 1977 печелите първа награда на „Златният Орфей“, но защо не ви присъдиха самата статуетка?

– За да може международното жури да даде два Орфея – на Ани Върбанова и Роза Римбаева. Имам първа награда и за „Градините на любовта“ в изпълнение на Емил Димитров. Тогава Орфеят отиде при „Горчиво вино“ със стиховете на Евтим Евтимов. Така беше редно – Ангел Заберски имаше някакъв личен празник, аз бях млад композитор. Тогава ми казаха „Имаш време, можеш да изчакаш малко“. Но чакането още не съм дочакал.

Емил Димитров

– Как се разбирахте с Емил Димитров?

– Много добре. Направих първия аранжимент на „Арлекино“ – песента, с която Емил взе гранпри на прочутия международен фестивал в полския град Сопот. Музиката си беше негова, а текстът – на Васил Андреев. Нищо не получих – може би Васко като импресарио на Емил беше решил, че няма нужда да ми заделя хонорар – все още бях студент. Но Емил изпълняваше много мои песни, а за „Дъждът остана сам“ му направих оркестрация за голям симфоничен оркестър. С Лили също често работехме заедно. Но естрадата не ми е била център, винаги съм си гледал професионално и на мюзикълите – „Четиримата близнаци“, „Казанова“, „Кой е Големанов“ и досега са в афишите.

– Защо се съгласихте да станете министър?

– Предложиха ми, беше чест за мен. Мисля, че направих добри неща.

С Георги Първанов и неговата съпруга Зорка

– А защо ви свалиха от поста преди края на мандата?

– Не слушах. Просто не исках повече да бъда командван от хора, които знаят по-малко от мен, особено в тази деликатна област, каквато е културата. Заради това подадох оставката си!

– И все пак вие станахте ректор на Музикалната академия…

– Да, но винаги съм се изкачвал нагоре не по партийна линия, а заради собствените си виждания. Бях не само ректор, но и главен мениджър. Тогава в Музикалната академия заплатите бяха по-високи от тези в Софийския университет.

Панчо Владигеров

– Вярно ли е, че Панчо Владигеров два пъти е бил ваш кум и веднъж бракоразводен свидетел?

– Абсолютно вярно е. Той беше изключителен кум. Няма да забравя как по време на втората ми сватба – на традиционния обяд, даван от младоженците, беше недоволен от супата – телешкото варено беше топло, ама не горещо. Вдигна патърдия, келнерите се разтичаха – отидоха, подгряха, поднесоха, все пак е Панчо Владигеров. Когато ме ожени за трети път, беше още по-зрелищно. Тогава свидетелите даваха паспортите си в райсъвета. Но се оказа, че професор Владигеров е забравил своя. Представителката на държавата, която трябваше да извърши бракосъчетанието, се потресе: „Ама сега как да ги оженим, та вие нямате документ за самоличност?!“. А той се изрепчи: „Вие сте длъжни да ме знаете. Вие сте културна дама, представяте кметството, няма как да не ме познавате“. А понеже беше на студентския празник, 8 декември, и всички ресторанти бяха заети, се наложи отново да отидем в Руския клуб, в който бяхме за втората сватба. Предупредих ги да внимават – все едно че им бях казал да повторят всичко: сложиха ни на същата маса, на стената беше същата картина, цветята във вазата бяха като тези от предишното тържество. Супата отново не беше достатъчно топла – голяма суматоха настана. Рекох си: „Дотук беше със спокойствието“. Треперех професорът да не избухне и да запита защо всичко е като миналия път – криехме от бащата на булката, че това ми е трети брак, страхувахме се да не получи инфаркт. И професорът не се сдържа – извика „Браво бе, Жорко, точно като лани!“ – и подхвана келнера: „Туй на нищо не прилича. Не се ли научихте, че искам супата загрята да ми я дадете?! Не запомнихте ли, че обичам горещо?!“. Майка ми и баща ми само се спогледаха, а аз не отделях погледа си от булката. След премиерата на неговия пети клавирен концерт имало много дискусии и някой предал на Панчо Владигеров, че музиковед от партийните деятели не се изказал ласкаво за произведението. Моят професор тръгнал да се обяснява и поискал среща, на която произнесъл историческите думи: „Слушай, Теню, някой казал, че съм казал, че ти си идиот!? Ти може и да си, но аз не съм го казвал!“

– Защо според вас по-рано се раждаха повече хитове?

– И сега има хора, които правят добри произведения, защото са учили при професионалисти. Но има и други, които мислят, че с едно парче ще станат популярни – е, няма как да им се получи. И още нещо – забелязвам, че напоследък почти всяка песен е подписана от няколко автори. А дете се прави максимум от двама души.

Любо Левчев и Георги Костов

– Каква е историята на великия ви хит „Да те жадувам“ по стихотворението на Любомир Левчев „Недопустимост“?

– Той е отпреди 40 години. С Любо Левчев отдавна бяхме приятели. Един ден ме покани на гости, за да ми подари новата си книга, „Самосъд“, но ме предупреди, че стиховете му не стават за музика. Влязох в кооперацията му срещу Докторската градина, а портиерът ми подаде стихосбирката с думите: „Другарят Левчев се извинява – спешно го извикаха на съвещание, но остави това с автограф за вас“. Прибрах се у нас и веднага започнах да чета. Не знам защо, но се почувствах длъжен да измисля нещо – нямаше да е добре от моя страна, ако не бях се пробвал. Но не от куртоазия, а от уважение към големия поет. Гледам, гледам – и изведнъж – „Недопустимост“. Страшно ми хареса – особено ключето от пощенската кутия. Звъннах му и му рекох: „Любо, да имаш много здраве – песента ще се казва „Да те жадувам“ – думите са си твои, но аз съм кръстникът“. Нямаше как неговото заглавие да хване публиката. И я дадох на „Сигнал“. Когато направих „Казанова“ за Музикалния театър, основната тема звучи в увертюрата и в една от ариите на главния герой.

 

 

 

 

 

 

 

РЕКЛАМА

- Реклама -

Последни новини

google-site-verification: google8d719d63843e6dc9.html