11 C
София
понеделник, 8 март 2021 г.

Там, където морето блести и вятърът стене…

Акценти


В хладната сутрин на 1 март 2012 г. на брега на Женевското езеро, в едно от прекрасните хотелчета на Монтрьо, влиза звезден гост, когото персоналът на хотела посреща подобаващо. Той е от няколко дни тук и сега просто се завръща след дълга предутринна разходка край мрака на езерото. Онзи мрак, в който се оглежда скулптурата с фигурата на Фреди Меркюри, прекарал последните месеци от живота си тук. Мракът, в който ще се роди и „Дим над водата“ на Deep Purple. Мракът, от който сега излиза композиторът Лучо Дала. Той е на 68, а само след няколко дни е рожденият му ден. Решил е да отпразнува самотно празника си тук. Е, не съвсем, а с приятеля си и вече десетгодишен негов спътник в живота – певеца и фотограф, който сам Лучо Дала е произвел – Марко Алемано. Лучо Дала е крил хомосексуалната си ориентация десетилетия наред, прикрива я и сега. Двамата влизат в хотела заедно, за да не излязат никога повече рамо до рамо. Тридесет минути след като са се промъкнали в уюта на хотелската си стая, композиторът е покосен от сърдечен удар.
Марко Алемано оповестява кончината на любимия си учител, а на погребението в Болоня, родното място на музиканта, обявява и връзката си с Лучо Дала. Речта, която изнася Марко малко преди капакът на ковчега да бъде безвъзвратно затворен, е последвана от разтърсващи катедралата аплодисменти на приятелите на музикантите. С това всичко свършва, но не и животът на една от най-ярките песни, които Лучо Дала създава. Песента, чиято мелодия, чийто текст не може да остави безразличен никого. Песента за една тераса до залива на Соренто, за един безумно влюбен мъж, за нощите в Америка на един певец… Това е песен, посветена на един от титаните на Италия, на мъжа, който преобърна света на музиката.

Неаполитанецът, за когото големият музикален виртуоз Фьодор Шаляпин с горчивина в гласа, но откровено отбелязва: “Вашият глас е идеалът, към който аз досега така напразно се стремях!”. Това е песен за човека, чийто глас, дори и днес всеки поне веднъж е чувал, макар и да е напуснал този свят преди почти сто години. Песен за момчето, което още като дете разбира, че сцената е неговото призвание, неговият дом, в който всяка драма е фалшива и само с малко грим и мимика различна, можеш за миг да станеш някой друг, когото публиката да мрази или силно люби. Песен за един от най-бележитите тенори в историята на операта.
По време на 48-годишния му житейски и творчески път около името му се създават множество легенди. “Някои от тях бяха фантастични, други – верни, трети съдържаха частица от истината, но верни или измислени, с всяка година те се увеличаваха и разпространяваха!” – пише в мемоарната си книга жената, която го съпътства през последните три години от живота му – Дороти, и която той нежно зове Доро. Това е пратеникът на Бог, както го зове самият Джакомо Пучини. Той е висок само 175 см и тежи 79 кг. Косата му – черна, твърда и права. Тялото му набито, нито дебело, нито мускулесто. Ръцете големи и силни, с четвъртити пухкави пръсти. Краката – малки и широки, с проблем по рождение на ахилесовата пета, поради което не може да тича добре. Той се къпе два пъти дневно, а лицето си мие с екстракт от Hamamelis virginiana, като мрази да ползва пудра, освен когато излиза на сцената да пее. Употребява парфюмите „Карони“, като вечер, когато се прибере в дома си, минава с един флакон и „парфюмира“ стаите си. Не обича да почива през деня. Не може да шофира. Не язди, не играе тенис и голф, не ходи на екскурзии, а сутрин не прави гимнастика. Мрази да преяжда и никога не е изяждал пет чинии със спагети, както пишат някои от журналистите, през 1919 г. Обедът му се състои от зеленчукова супа с парче пилешко месо и салата, а за вечеря предпочита стек на скара, два вида зеленчук и сладолед. С всяко ястие яде само кората на хляба, а сред любимите му подправки е копърът, който той консумира с килограми на седмица. Обожава крем карамел и сладолед, но има непоносимост към шоколад. Не пие бира, коктейли, мляко и чай. Единствените течности, които консумира, са три литра вода ежедневно и чаша вино. Не дъвче дъвки, но обожава да пуши. Всеки ден по два пакета египетски цигари, при това винаги с помощта на късо цигаре. Чувства се добре в компанията на деца и животни. Никога не е чупил огледало или чаша за вино със силата на гласа си, както мнозина твърдят. Когато е физически добре и не репетира за поредната си роля, ляга в полунощ и спи 8 часа. Единственото лекарство, което консумира, е половин бутилка магнезиев цитрат преди премиера. Цял живот запазва италианското си поданство, въпреки че любимата му публика е тази на Америка. А името му е познато на всички – Енрико Карузо.


Роден на Via San Giovannello agli Ottocalli 7 в Неапол на 25 февруари 1873 г. той израства в едно многолюдно и вечно потънало в траур семейство. В дома на машинния работник и домакинята Карузо проплакват общо 21 деца, само на четири от които е отредена привилегията да доживеят до 14-годишна възраст. В малки дървени ковчези са погребани общо 17 момичета. Карузо е първото момче във фамилията. Той оцелява.
Смугъл хлапак, когото родителите му не могат да пратят на училище, защото парите вечно не достигат. Затова се налага още на 8 години той да е рамо до рамо с баща си във фабриката в покрайнините на Неапол. А в малкото свободно време, макар и пленен от силата на физическата умора, младежът открива музиката. Силно вярва, че именно тя ще го отърве от оковите на нищетата – макар тук всички да повтарят, че музикант къща не храни.
Подрастващият Карузо всяка неделя е на литургия в храма, където е и първата му изява като певец. Веднъж забелязан, талантът му на певец ще привлича не само любовта на тълпата, но и тази на музикалните педагози, които ще започнат да се надпреварват с предложения за развитието на дарбата му. Парите обаче вечно не достигат, а ранната кончина на майка му, ще го отдалечи за дълго от изкуството. Мама е била единствената у дома, която го е насърчавала да се занимава с музика. Работата във фабриката започва да поглъща цялото му време, а онова, което ще го върне по пътя към голямата сцена, е една неочаквана и мимолетна любов, разгоряла се между него и племенницата на пастора на църквата „Сан Джованело“ в Неапол. Часовете в игри между малката Анел и Енрико, игри в мрака на храма, изпълват отново сърцето на Карузо с музика. „Музиката, това е нещото, което ме върна към живота, онова, което осмисли цялото ми съществуване!“ – ще напише след години певецът.


Следват дни на усилен труд и опитомяване на таланта. Самият Карузо отрича да е дарен с такъв, като непрекъснато повтаря: „За успеха на един певец са нужни само широки гърди, голяма уста, 90% памет и 10% интелигентност, много труд и нещо в сърцето“; Той е убеден, че успехът ще дойде едва след необходимото постоянство и усърдие. Така на 16 ноември 1894 г. салонът на театър „Нуово“ в Неапол се изпълва с публика. Там са и един от най-вещите музикални критици в Италия. Всички говорят, че на сцената тази вечер ще се състои дебютът на един от най-добрите ученици на Гулиелмо Верджине – един от предпочитаните педагози в това време в Неапол. Макар никога да не е грешил в избора си, критиката има лошо предчувствие. Според нея младият ученик на Верджине, чието име вече всички знаят – Енрико Карузо, няма да издържи на напрежението и ще се сгромоляса. Колкото и да е талантлив, според тях произходът му, липсата на кръв на аристократ във вените му, ще го обрече на провал. Операта е „Приятелят Франческо“, а Енрико ще трябва да влезе в ролята на петдесетгодишен мъж – тенор, чийто син пък е поверен на действително шейсетгодишен изпълнител – баритона синьор Чабо. Въпреки тази възрастова дисхармония в разпределението на ролите премиерата на тази всъщност твърде скучновата опера преминава успешно. Намерението на учителя да представи своя ученик по най-добрия възможен начин е белязано от истински успех. Енрико Карузо за няколко месеца, влязъл само в няколко роли, се превръща в звезда. Името, гласът му стават така разпознаваеми, че още през 1895 г. всички започват да говорят за него, а постановчиците го заливат от предложения. Карузо е 22-годишен.


Пред него са 26 години живот. Години, изпълнени с невъобразим до този момент в историята на музиката успех. Ще изнесе хиляди концерти в Италия, Русия, Германия, Франция, Белгия, Португалия, Испания, Монако, Австро-Унгария, Англия, Ирландия, Шотландия, Аржентина, Бразилия, Уругвай, Мексико, Куба, Канада, САЩ. С ариите си, които изпълнява на италиански, английски, френски, немски, испански, португалски и руски, ще докосне сърцата на милиони човешки същества по планетата, а с реализираните 234 музикални записа гласът на Карузо продължава да живее и до днес. В звездната си кариера се среща с всички знаменитости на планетата, пее дори пред президента на САЩ Томас Удроу Уилсън, който след един от концертите му през 1918 г. го очаква в гримьорната. От тази знаменателна среща се ражда и едно от най-прословутите изречения, излизали от устата на певеца: „Е, Господин президент, вие сте почти толкова известен, колкото мен!“.
Действително Енрико има особено чувство за хумор и напълно подплатено самочувствие, които респектират почитателите му. В деня, в който през 1903 г. Карузо стъпва на сцената на операта „Метрoполитън“ в Ню Йорк, за да не слезе от нея до сетния си дъх, той получава скромния хонорар от 900 долара, който само след пет години вече е 2500 долара. Последвалото по-късно предложение за увеличение на сумата на 4000 долара музикантът отхвърля – „Ако приема този голям хонорар, означава че трябва да работя още повече. А това със сигурност ще намали качеството на работата ми“. Въпреки това в началото на Първата световна война Енрико Карузо е не просто един от най-обичаните и добри певци на планетата, но е и милионер. Обожаван от тълпата, високо оценяван от критиката, обичан от стотици жени. Задръстват дома му с любовни писма, но Карузо никога не забравя откъде е тръгнал. По време на войната, която превзема умовете на властимащите от 1914 до 1918 г., виртуозът на операта ще реализира турне, а спечелените от него стотици хиляди долари ще раздаде на семействата на загинали войници. Влязъл в образи от оперите на Бизе, Пучини, Верди, Моцарт, Росини, Доницети, Маскани, Белини, Гуно, в репертоара му има повече от 67 роли и над петстотин песни. Затънал в разкош, удавен в любовта на публиката си, Карузо е от онези феномени в човешката история, чиято история отвъд публичното пространство остава обикновена, твърде човешка, осеяна със слабости, пропита с огорчения и болка.

В живота на Енрико Карузо има много жени – но само до 1897 г., когато пътят му се пресича с този на оперната певица Ада Гиачети. Омъжена красавица, която още при първата си среща с неаполитанеца се влюбва в него, а при втората вече е в обятията му, за да остане в тях през следващите 11 години. Години, в които от незаконните им любовни отношения ще се родят двама синове, но и едно болезнено чувство на ревност, което ще обсеби Карузо до края на живота му. „Жена, която е изоставила един мъж, няма никакви основания да се вярва, че няма да го направи втори път. Аз обаче повярвах и бях грозно изоставен след 11 години любов. Тя ме напусна, взе децата със себе си и ме превърна в чудовище“ – разказва Енрико. Ще мине почти цяло десетилетие, докато певецът отново се остави на поривите на сърцето си и допусне в живота си любовта на жена, макар през спалнята му да искат да преминат десетки, които той отхвърля, освен в нощите, когато се чувства болезнено сам.
Срещата с първата му и единствена законна съпруга – Дороти Парк Бенджамин, е повече от неочаквана, а сетнешният развой на отношенията им – наистина непредвидим. При свое посещение в манастира „Сейкрит Харт“, в близост до Ню Йорк, през 1917 г. погледите на послушницата Дороти и певецът се срещат, за да не се разделят никога повече. Връхлетялата ги любов от пръв поглед завършва само след няколко месеца със звездна сватба на 20 август 1918 г. Тя е едва на 20 години, а той вече е навършил 45. Това обаче не се оказва пречка двамата да съградят здраво семейство. От любовта между тях, примесена с чести пристъпи на ревност, ще се роди дъщеря им Глория, която ще внесе в живота на музиканта онова, към което винаги се е стремял – спокойствие и семеен уют – „смисъл на цялото ми тъжно съществуване, в което освен обичта на публиката до този момент нямах нищо друго. А тя – любовта на тълпата, е изменчива, несигурна като самия живот“.
Дороти е неотлъчно до Енрико. Следва го във всичките му странствания по света, където го посрещат хиляди почитатели, изпълващи стадиони, концертни зали и театри. Макар съдбата да им е отредила едва три години съвместност, преди смъртта да отвлече Карузо от света на живите, тя е човекът, който познава най-добре италианеца. „Енрико се състоеше от две същества – човека и гения. За да мога да го разбирам, трябваше да разпознавам кое от двете същества мотивира действията му в даден момент“ – пише в мемоарите си Дороти. Именно нейното общуване с музикалния титан ни разкрива много нюанси и детайли от личния свят на твореца, но и ни дава сведения за онова, което и до днес в музикалната теория специалисти наричат просто „метода Карузо“. През 1918 г. тя записва в дневника си думите на Енрико: „Аз мисля за текста на арията, а не за мелодията, защото първо е написано либретото и то е причината композиторът да създаде мелодията, подобно на основите при строежа на къщата. Хората грешат, като мислят, че пея свободно и че животът на сцената за мен е лек. В тези моменти работя с максимални сили, но не трябва да показвам, че работя, когато пея – ето това е изкуството!“.
Музикалното чудо Карузо се състои не само в неговата феноменална памет, а и в множество физически данни. Кухините в главата на Енрико са изключителни. Разказват, че дълбочината, широчината и височината на небцето на устата, широките скули и малките равни зъби, широкото чело над разположените на голямо разстояние очи – именно цялата тази просторна архитектоника на черепа, дава на Карузо онзи негов дълбок резонанс на тона му. Един критик дори отбелязва, че в устата си той може да постави цяло яйце, да стисне устни и никой не би допуснал, че вътре има нещо. А когато към това се добави и гръдният му кош, който според някои при поемане на въздух се увеличава с 20 сантиметра, става ясно, че геният на Карузо не се състои единствено в упорита работа и голямо сърце. „Нужно е и да си докоснат от Бог!“ – категорична е спътницата му Дороти. Сам превърнал се в музикален кумир, ако не и в Бог, но със сигурност в Негов посланик сред хората, с опияняващия си глас той стъпва за последен път на сцената на „Метрополитън“ през 1920 г.


Тази вечер той трябва да влезе за пореден път в ролята на Неморино от „Любовен еликсир“ на Доницети. Завесата се вдига, а сцената е изпълнена с ярки цветове. Енрико Карузо се появява с червена перука, престилка от груба коприна, кафяв брич, червена памучна кърпа, а в ръката носи малка кърпа. На първия ред в залата са не само музикалните величия на Америка, а и скъпата му Доро. Тя е силно притеснена, както никога досега. От няколко месеца и без това лабилното здравословно състояние на Енрико е разклатено, а двата пакета цигари ежедневно го приближават все по-катастрофално до ръба. Тази вечер на сцената Карузо за последен път ще пее пред своята обична публика. Задушаван от кръвта, изпълваща устата му, той ще пее до последно. Бялата му риза в края на трето действие вече е цялата обляна в червено, но той ще продължи. А когато завесата пада, в залата се чуват бурните аплодисменти на хората и викът на една жена: „Спрете го! Не му позволявайте да продължи! Нима искате музиката да го убие!“.
След няколко месеца на тотална загуба на гласа си, изпаднал съвсем в отчаяние, Енрико е на прага да се откаже и да се предаде в обятията на смъртта. Дороти обаче не е готова да го пусне. Тя е до последно с него, а през юли 1921 г. музиката отново се връща в дома на Карузо. Той отново може да пее. Сега от терасата в хотелския апартамент в Соренто се разнася чувственият му глас. Тази последна предсмъртна сила ще прекърши певеца на върха на славата му, за да го отнеме от света на живите на 2 август 1921 г. За да го отнеме и остави след него единствено гласа му и онази песен на Лучо Дала, написана именно на терасата в Соренто – „Qui dove il mare luccica, E tira forte il vento…“.

РЕКЛАМА

- Реклама -

Последни новини

google-site-verification: google8d719d63843e6dc9.html