5.9 C
София
сряда, 20 октомври 2021 г.

Поетесата Маргарита Петкова: Като скала съм, която не се рони

Маргарита Петкова завършва българска филология във Великотърновския университет. Публикува от ученичка в столичния печат и нашумява още преди да излезе първата ѝ книга „Дива къпина“ през 1983 г. Автор е на 15 стихосбирки и на текстовете на над 200 популярни песни, сред които „Бог се роди, Коледо“, „Иване, Иване“, „Болката отляво“, „Нова годино“. Нейни произведения са превеждани на почти всички европейски езици, включително норвежки и шведски. Носител е на достатъчно национални и международни награди. Майка е на три деца и баба на две внучета от покойната си дъщеря Надежда Огойска, която почина преди две години.

 

Интервю на Ива ДИМИТРОВА

 

– Госпожо Петкова, на 21 февруари отбелязахте 65-ия си рожден ден, каква е вашата равносметка дотук?

– Не съм по равносметките, но като бях на десет, реших, че до 40-годишната си възраст трябва да свърша всичко важно в живота си. Поводът беше, че тогава излезе статия, дето през 2000 година ще има катаклизъм и ще свърши светът. И аз наистина до 40 години родих три деца, купих си апартамент, издадох книги, направих си името. Винаги съм мислела, че всеки ден след 40-ата ми година ми е просто подарък от Господ, без да спирам да работя и да се наслаждавам на живота.

– И все пак кои моменти бяха повече – хубавите или лошите?

– Хубавите. Щастлив човек съм, животът ми е хубав, срещнах достойни хора. Миг щастие заплаща три години нещастия. Да, както всеки човек имах своите емоционални пропасти, своите кошмарни загуби, но животът е такъв, защото, ако ти върви само по мед и масло, ти не можеш да осъзнаеш хубавите моменти.

– В трудните периоди какво ви е давало сила да се изправите, за да продължите?

– Аз съм човек, който не знам как е разбрал, че гротмачтата на житейския си кораб трябва да забиеш в себе си, а не да търсиш някакви други опори. Като Барон Мюнхаузен съм, хващам се за косата и се тегля, нямам право да разчитам на други хора. Разбира се, опирам се на най-близките си, на децата си. Може да съм загубила едното си дете, но съм длъжна да продължа напред заради другите две и внуците си. И те не трябва да ме виждат не съкрушена, а разклатена дори на милиметър, защото това рефлектира върху тях, нямам право. Трябва да съм скала, която не се рони.

– На 65 не ви ли е страх от старостта и смъртта?

– От старостта никога не ме е било страх. От 50-ата си годишнина, откакто започнаха да ме питат за възрастта ми, отчитам на колко години съм, но не ги усещам. Да, виждам се в огледалото, забелязвам следите на времето, но всяка бръчка ми е скъпа. Това са емоциите, животът, който е минал през мен. Самата възраст не ме плаши, все по-млада и щура се чувствам.

От смъртта ме беше страх. И то не какво ще се случи, а че няма да мога да виждам какво става. Но когато баща ми си отиде, мои близки приятели като Дончо Цончев и Виктор Пасков също си тръгнаха и накрая и дъщеря ми Надежда ги последва, за мен смъртта е преместването на друга маса, където ми пазят място.

– Как сте със здравето сега, имате двойна луксация, сменена става и диабет от години?

– Да, аз съм родена с двойна луксация. Бяха ми забранили, по-скоро препоръчали, да не раждам още преди първия път, но аз станах майка на три деца. Това е най-умното нещо, което съм направила в живота си.

Да, смених едната става, другата и не помислям да сменям, но съм в движение. Най-големият ми страх не е от старостта и смъртта, а да не легна на ръцете на децата ми и най-близките ми хора. Иначе от повече от двайсет години съм инсулинозависима диабетичка и още съм жива. Бях на 42 години, когато ми го откриха. Получих го от стрес. През 1998-1999 година се промениха нещата, закриха ми вестника, останах без работа и сигурност, а имах три деца. Сега съм първа група с ТЕЛК и имам 97 процента инвалидност, станах пенсионер по болест много млада. Животът е милостив, че сега нямам пенсионерски вълнения, преживяла съм ги, когато съм била в духовния си разцвет.

– Каква пенсия взимате?

– Имам 18 години трудов стаж. И сега, когато навърших необходимите години, започнах да вземам по-малка пенсия. Не мога да ходя и да се разправям в социални грижи. Вбесявам се обаче не за себе си, а за другите хора. Там ходят едни мили хора, които стоят с часове и зад гишето срещат физиономия , която вика: „Този документ не е наред“. Последно бях преди 15 години, вдигнах скандал, защото аз бях права, а служителката не. Викнахме началничката и се разбра, че тя не е права, така че вече нямам нерви. Взимам това, което ми дават. Но пенсията ми за 18 години трудов стаж е като на бабата под мен, която не е работила нито един ден в живота си. Държавна оправия, неоправия по-скоро.

– Оправяте ли се с тези пари?

Взимам 300 лева, добре че поне инсулинът ми е без пари. Не се оплаквам. Аз съм човек, който е свикнал и с 2, и с 200, но повечето време съм живяла с 2, така че когато стане 3, ми е много хубаво. Не се боря за народна пенсия, справям се с това, което имам.

– Страхувате ли се от върлуващия коронавирус?

– Не, не съм хипохондрик, никога не съм се страхувала от такива неща. Вируси има непрекъснато, колко по-страшен е този от един грип, не знам, не съм лекар и не мога да знам. Но не ми харесва непрекъснатото нагнетяване на паника сред населението у нас и по света. Ако ми е писано да умра от ковид, нищо не мога да направя. Спазвам ограниченията, но животът ми по никакъв начин не се е променил. Единствено това, че спряха концертите и театрите, ми е голям проблем. Идиотщина е в залата да е едва 30 процента от публиката – за публиката, и за тези на сцената. Но поне не са затворили културата съвсем, ще избутаме до пълните салони.

– Как всъщност започнахте да пишете?

– Първо мислех, че ще стана актриса, защото още от 3-годишна ме разхождаха по сцените, а от шест питомци на Алианса в радиото правехме записи на френски за българите в чужбина. Бях първа рецитаторка в училище, като студентка играех главна роля в студентския театър, но още на 18 години бях решила, че актьорската професия не е за мен, защото нямам сили да бъда Невена Коканова, а по-малко не ме задоволява, затова останах при думите.

– На колко години написахте първото си стихотворение?

– Още в първи клас. Беше завалял първият сняг и не ме пускаха да изляза навън, защото живеех на бул. „Христо Ботев“ между „Симеон“ и „Пиротска“, нямахме двор, а под нас беше кръчма. И аз си казах: добре, тогава ще напиша едно стихотворение. То, разбира се, беше някаква компилация от нещата, които бях чела, а аз мога да го правя от 4-годишна. Баба ми ме научи, защото ѝ досаждах да ми чете, и така започнах сама.

Колеги казват, че пишат нощем и си държат молив и тефтерче до главата, при мен е, когато дойде стихотворението, а никога не знам кога ще стане това. Идвало ми е в автобуса, докато се прибирам от работа и го пиша на билетчето. Гледам да записвам и не ми диктува Господ, както често казват напоследък. Просто някакви думички ме намират, аз съм като един стенограф – записвам ги.

– Писали сте песни за много от естрадните ни изпълнители, но с Богдана Карадочева и Стефан Димитров сте най-близки, как се запознахте?

– О, да, ние не сме само сътрудници, а и приятели. Те са сред най-близките ми хора, Богдана е една от двете ми най-добри приятелки и първа по изпитателен срок. Тя кръсти мен, дъщеря ми и внука ми. Запознахме се покрай работата. Те бяха прочели със Стефан мои стихотворения, публикувани в списание „Септември“. Направили песен по едното, но аз тогава живеех с мъжа си в Долна Митрополия, чак там дойдоха и ме намериха. И веднага се харесахме. Иначе нямаше да продължи досега нашето приятелство и нямаше да се родят толкова хубави песни. Богдана е по-уравновесената и ни омекотява със Стефан.

 

Богдана Карадочева е сред най-близките й приятелки и нейна кръстница

– Пазите интересна история с уж ваш акростих, с който е изписано „Долу Тодор Живков“. Тогава го приписват на вас и спират да ви публикуват. Но вие не спирате да пишете и когато клеймото е изтрито от името ви, заваляват стихосбирките ви. Всъщност тогава запознахте ли се с Тодор Живков?

– Никога не са спирали да ме публикуват. Беше ясно на съответните служби, че не аз съм авторът на това изключително слабо произведение, но не се намествам в редичката на уж репресираните. С Тодор Живков сме се виждали два пъти. Първият път – преди тази история, през 1977 година, на конференция на младите литературни творци. Пантелей Зарев ме извади от множеството и ме настани до него. Може би защото бях облечена неофициално с тиролска пола и поло, но аз бях дама на Тодор Живков и дори танцувах с него, защото такъв е официалният етикет – откриваш танците с тази, която седи до теб. По време на разговора ни ме попита дали имам издадена книжка. Отвърнах, че нямам, след което ми каза да отида при директора на младежкото издателство Евтим Евтимов и да му кажа да ми издаде книжка. Естествено, че не го направих, знаех, че не съм готова за книга. Винаги съм имала за себе си добра преценка, която съзнателно занижавам, и съм много щастлива от това си качество. Издадох първата си книга чак през 1983, шест години по-късно. Ако беше по-рано, щяха да ме издадат не защото пиша добре, а понеже съм танцувала с Тодор Живков. Не мога да си позволявам такива неща.

След историята с този акростих пак имаше конференция на младите литературни творци и тогава Тодор Живков много целеустремено дойде за снимка с всички участници, хвана ме под ръка и се снима до мен. Но аз не отдавам значение на такива житейски подробности, те не са важни, случили са се и толкоз.

– Имате интересна история с Георги Джагаров, с когото се запознавате след скандал, а по-късно той става ваш кум?

– Попаднах случайно на негова сбирка, защото той правеше дълги маси в Тихия кът в кафенето на писателите. И споменах в разговор с Дончо Цончев името на Иван Динков, че той за мен е най-големият поет на България, без да съобразя, че до мен на масата стои друг голям поет, но бях скандално млада. А и не знаех, че двамата имат някакъв техен си конфликт. Георги репликира, че трябва да се откажа от този поет, а аз му отговорих с негово четиристишие, с което го „забих“. С неговите камъни по неговата глава, като хич не ми пукаше, че той е вицепрезидент. И оттам явно му стана интересно как „това малкото“ му опонира. Цялата маса замлъкна, а той ме покани да отидем на бар, разбира се, не само двамата, а с още пет-шест души. И така се опознахме и сближихме. Още преди запознанството ми с него ме бяха поканили в „Литературен фронт“, той заявил че ще ме представи, и написа статия на половин страница за мен. След това стана кум на моя първи брак. Аз имам два, а не три-четири, както се пише.

– Колко време продължиха и защо се разделихте с мъжете си?

– Първият продължи три години. От него е дъщеря ми Надежда. Вторият – цели двайсет и пет години. От него са синовете ми. И в двата се оказа, че аз съм доминиращата фигура. Първият ми съпруг Александър ми каза, че вече трябва да престана да пиша стихове. Но не това беше причината. Той беше офицер, заместник-началник във Военновъздушното в Долна Митрополия. И там го наричали другарю Петков, но аз какво да направя. Защото Петкова е моето бащино име, с което станах известна. Не съм искала да доминирам, но бях популярна, без да го искам, публикувах, вземаха ми интервюта. Вторият ми съпруг Радослав беше учител. Нас ни свързваше руската литература и страстта към Висоцки. Беше следвал геология в Русия, но нямаше как да работи като такъв и се отдаде на семейството. Но след като дойде демокрацията, мен продължаваха да ме печатат и да ни търсят като Петкови. Пак повтарям, не това са причините само, но аз съм тежка за понасяне, чупя гръбнак, ако подхождат към мен през пръсти.

– Сега има ли мъж до вас?

  • Винаги има мъж до мен. Но още повече разчитам на приятеля си Максим, с когото цял живот се познаваме. Още от 1977 година, всеки от нас е минал през своите бракове, през своя ад и рай и макар да не сме непрекъснато заедно, защото всеки си има неговата работа, ние много разчитаме един на друг. Той няма нищо общо с моята професия, което е прекрасно.

– Как са синовете ви, къде са сега?

– Малкият ми син е в Лондон, той замина, за да помага на сестра си, когато тя се разболя. И тръгна да си работи по специалността. Двамата ми синове, слава богу, нямат общо с думите, а са инженери. Той имаше там обект и понеже е отговорен човек, реши да си го завърши и тогава да се върне. Но през това време срещна любовта на живота си. Живеят си заедно, тя е българка, много свястно момиче, радвам се, че се разбират. Големият ми син е тук, и той живее с приятелката си. Тя също е прекрасна, щастливи са заедно. Не съм от майките орлици, не искам да занимавам децата със себе си, да ги зашивам за полата си. Децата ни не ни принадлежат, те си имат своя живот. Синовете ми още не са вдигали тежки сватби. Само чакам внуци от тях, когато решат да ме ощастливят.

На сватбата на дъщеря си Надежда Огойска със синовете си

  • Внуците ви от покойната ви дъщеря Надежда в Лондон ли живеят?
  • Те живеят с баща си в Лондон. Той се грижи добре за тях, нямам притеснения в това отношение. Ради е на 20, а Аксиния на 12. Сега са в локдаун. Бяха в България през лятото, тогава ги доведе зет ми Юлиян и се видяхме няколко пъти. Иначе – контакти онлайн, както всички по света в момента.

- Реклама -

spot_imgspot_imgspot_imgspot_img

Последни новини

google-site-verification: google8d719d63843e6dc9.html