14 C
София
петък, 18 юни 2021 г.

Писателят Захари Карабашлиев: Най-доброто ми решение е, че се върнах в България

Акценти

Захари Карабашлиев е писател и главен редактор на издателство „Сиела“. Завършил е българска филология в Шумен, художествена фотография и филмови продуцентски класове в САЩ, където живее 16 години до 2014. Дебютната му книга „18% сиво“ печели наградата „Цветето на Хеликон“ през 2008 г. По нея е направен едноименният филм с режисьор Виктор Чучков-син. Сборникът с разкази „Кратка история на самолета“ също взима „Хеликон“ за 2009 г. Съставител е на две антологии на съвременни български разкази. През 2017 г. се появява романът му „Хавра“, отличен с куп награди. От началото на февруари 2021 г. на пазара е новият му роман „Опашката“, с който Карабашлиев по собствените си думи „дърпа дявола за опашката“. Писателят има три дъщери – Сара, Нора и Ана, от два брака.

Господин Карабашлиев, ще доведат ли до промяна сегашните избори?

– Зависи каква и към какво. За мен по-важно е какво се случва след избори. Но едно е сигурно, че промяната е неизбежна. А дали е за добро или не, ще стане ясно след 9 месеца.

– Бяхте активен участник в протестите, какви трябва да са приоритетите на новото правителство?

– Чак пък активен… Просто когато можех, бях там. А за приоритетите на всяко едно правителство… Вижте, аз не съм политик, но не мога да си представя по-важни две неща от живота и здравето на хората, както и правоналагането. Не казвам правораздаването, не казвам „съдебна реформа“ и т.н… а правоналагането. Та мисля, че от тези два приоритета произхожда всичко останало за настоящето на гражданите и бъдещето на децата.

– Оптимист ли сте за България?

– Да.

– Ако сте министър на културата, какво бихте променили?

– Ако един министър на културата можеше да променя току-така културата, нямаше да е министър, а божество.

– Кои са най-големите ви тревоги и страхове днес?

– Днес точно нямам кой знае какви. Но в романа ми „Опашката“ са проектирани някои от тях.

– Не са малко хората, които избират да живеят по света, а вие се върнахте в България, защо? Не си ли мислите понякога, че това е било грешен избор?

– Не, разбира се. Това беше най-доброто ми решение. Аз не съм се „върнал” в България, защото я напуснах през 1997, а тя много се промени оттогава. Аз „дойдох” в България през 2014 година и искам да остана тук.

Писателят с жена си Вера и двете им дъщери – Нора и Ана

 – Разкажете ни кое е най-голямото предизвикателство, през което сте минали, и кой е най-важният урок, който научихте?

– Да отида в Америка с жена и малко дете, без да познавам абсолютно никого там, без да зная език, без да имам един долар в джоба и да работя нискоквалифицирана работа не е малко предизвикателство. Но минах през това. Най-важният урок, който научих – усмихвай се. Когато ти е най-трудно, пак се усмихвай. Винаги когато забравя този урок, съжалявам.

– Как може да бъде преодоляна духовна нищета, която се е просмукала в обществото ни и се усеща в новия ви роман „Опашката“? Вярвате ли, че малката ви дъщеря ще живее в по-добър свят?

– Няма как да бъде преодоляна колективно тази нищета. Ще бъде преодолявана от тези, които успеят да се преборят със себе си. Мисля, че ще става все по-трудно това, макар че ще изглежда, че живеем по-лесно.

– Историята в романа започва с фантастичен елемент – на главната героиня й пониква опашка… Вие имате ли „опашка“ и бихте ли я скрили или отстранили?

– Всеки живее със собствената си „опашка“ – тя може да е както някаква аномалия, така и върволица от спомени, тъмно минало, а също и нещо, което ти помага да летиш.

– В „Опашката“ любовта е основна тема. Когато наистина има любов, тя не е ли по-силна от всичко? Има ли нещо, което вие не бихте направили за нея?

– Няма по-силно нещо от любовта. Тя побеждава. Винаги.

Правите ли равносметка около рождения си ден, който наближава? Има ли неща, за които съжалявате? Чувствате ли се щастлив човек и кое най-силно ви радва?

– Би трябвало да правя, но забравям. Има ли неща, за които съжалявам? Сигурно, но не помня кои. Дали съм щастлив? Научих отдавна да съм щастлив с това, което имам, а не да страдам за това, което не ми достига. Радват ме най-неочаквани неща – цвете между плочките, крясък на чайка в центъра на София, възрастен мъж на пейка, замижал срещу слънцето, миризма на бебешка главичка…

– Занимавате ли се още с фотография? Ако трябва да направите снимка, която да е метафора на обществото ни, какво ще има на нея?

– Отдавна не се занимавам професионално. Снимка метафора, на което и да е общество е трудно да се направи, защото обществата минават през различни периоди, т.е. тя трябва да е снимка метафора на даден момент от това общество. През лятото на протестите харесвах безброя светлинки на фона на мастиленосиньо вечерно небе – това за мен беше България в този момент. В друг момент може да е разрушена къща на свлачище, в трети – дъно на пресъхнал басейн, затлачено речно корито и т.н.

– А каква би била снимката, която най-точно изразява вас в този момент?

– Хоризонт над спокойно море.

Доля Гавански и Руши Виденлиев във филна „18% сиво“, създаден по едноименния роман на Карабашлиев

– След „18% сиво“ имате ли желание за друг филм по ваша творба?

– Да. Хубаво е, когато историите, които пиша, излитат от страниците и заживяват свой, отделен живот.

– За какво пишете в момента?

– История, свързана с България през Първата световна война.

– Напоследък се говори, че българите отново се връщат към книгите, така ли е? Какъв тип литература се търси най-много у нас? Различаваме ли се от световните тенденции в това отношение?

– Търси се всякаква литература – художествена, историческа, нехудожествена, готварска… Мен особено ме радва фактът, че българските автори са начело на класациите в големите вериги книжарници. Какво по-голямо признание от това да спечелиш читателите в родната си страна.

– Напоследък все повече хора се отчайват от политици, пандемия, безпаричие… Има ли история, която бихте им разказали за кураж, или книги, които бихте препоръчали?

– На всеки, който е тръгнал чак толкова да се отчайва от това наше съвремие, ще препоръчам „Записки по българските въстания“ на Захарий Стоянов – нека сам прецени дали тогава е било по-лесно.

– Вас какво ви спасява в трудни моменти, в какво вярвате?

– Ако някой вярва само в трудни моменти, това вярване ли е? Аз вярвам както в трудни, така и в щастливи. Дали ще го наречете Бог или Светлина, или Любов – за мен това е едно и също нещо, но с различни имена.

– Моля, разкажете ни любимия си виц.

– Имам много любими, но те не са за пред хора. Затова ето един кратък: „Ако жена ви ви слуша внимателно без да ви прекъсва – не я будете“.

- Реклама -spot_imgspot_imgspot_imgspot_img

Последни новини

- Реклама -spot_imgspot_imgspot_imgspot_img
google-site-verification: google8d719d63843e6dc9.html