20.2 C
София
неделя, 9 май 2021 г.

Колин Пауъл извежда Джо Байдън от Афганистан през 2002 г.

Акценти

Джо Байдън в Афганистан през 2002 г. – надеждите и страховете са същите, както и днес. Кадър: Си Ен Ен

*Томас Фридман, в. „Ню Йорк Таймс“

Не бях изненадан, че Джо Байдън реши най-накрая да изтегли войските на САЩ от Афганистан. Връщайки се към 2002 г., бе разумно да се надяваме, че нашето нашествие там, за да свалим Осама бен Ладен и неговите съюзници сред талибаните, може да бъде удължено, за да помогне на тази страна да стане по-стабилно, толерантно и достойно място за своите граждани и – по-малко вероятно – да бъде дом на джихадистки групировки.

Но също така би било разумно да се страхуваме от самото начало, че опитът да се присади западна политическа култура върху такава дълбоко племенна, доминирана от мъже и ислямизирана фундаменталистка култура като тази в Афганистан е глупава задача. Байдън беше разкъсан между тези надежди и страхове още от самото начало. Знам, защото бях с него при първото му посещение в началото на януари 2002 г. в следвоенния Афганистан. Само седмици след като големите боеве отшумяха и талибаните бяха изгонени от Кабул. Байдън, по това време председател на Комисията по външни отношения на Сената, ме беше поканил да отида с него. Водих дневник през месеците след 11 септември, включително и от това пътуване, и го публикувах през 2002 г. Това бяха мои мисли, а не на Байдън, но виждахме едни и същи неща и споделяхме много от едни и същи първи впечатления, които в много отношения се запазват и днес.

Дневникът

Записките в дневника започват: „Летяхме до Исламабад и след това взехме полет на ООН в авиобаза „Баграм“, на 50 мили от Кабул. Джо отседна в новоотвореното американско посолство, без тоалетни и течаща вода, а аз останах в къщата, наета от „Ню Йорк Таймс“, която имаше само малко по-добър водопровод, но пък и приятелска група афганистански шофьори и готвачи, ревяща камина и пилаф с топлия афганистански хляб на масата…“.

„Една сутрин с Байдън отидохме до старото съветско посолство, където хиляди бежанци бяха събрани в кошер от импровизирани едностайни апартаменти, отоплявани само с дървени печки и защитени от мокрия студ с пластмасови чаршафи. Откритите канали и калта бяха предните им дворове; кухи бузи и широко отворени очи маркираха лицата им… Сърцето ми каза да напиша, че Америка трябва да остане тук, колкото и дълго да е необходимо, с колкото и войски да е необходима, за да поправи тази държава и да осигури минимално ниво на сигурност, за да може отново да стане на крака. Това беше най-малкото, което дължахме на мястото, след като вече веднъж го изоставихме след изтеглянето на Съветския съюз. Не трябваше да го правим Швейцария, само малко по-добро, малко по-свободно и малко по-стабилно, отколкото беше при талибаните“.

Но докато сърцето ми продължаваше да ме дърпа в една посока, главата и очите ми се сблъскваха с неща, които бяха дълбоко обезпокоителни. Започна, когато заедно с Байдън се срещнах с министъра на вътрешните работи за временното правителство Юнус Кануни, който бе таджик. Зад бюрото си, където министър трябва да окачи снимката на своя президент (Хамид Карзай, етнически пущун), той имаше снимка на Ахмед Шах Масуд (етнически таджик), лидер на Северния алианс, убит точно преди 11 септември.

Първото политическо правило на Том Фридман: Никога не вярвайте на държава, в която нов министър има снимката на любимия си мъртъв лидер, а не на (временния) президент на страната над бюрото си. Струваше ми се, че племенната култура на воините прониква толкова дълбоко на това място, че би било трудно някое неутрално централно правителство да пусне истински корени. Докато обмислях снимката на този ръководител на милицията, се чудех на себе си: „Кога бяха добрите стари времена за управление в Афганистан? Преди Чингиз хан?“.

Въпросът, с който с Байдън се борихме по време на това пътуване, бе: Какви бяха основите – физически, културни, политически, икономически, религиозни и социални – от които афганистанците, с помощта на Америка и НАТО, можеха да изградят по-приличен, по-малко корумпиран модел? Може ли бъдещето да погребе там миналото, или винаги то би погребало бъдещето? Имаше жени и студенти и нови постталибански лидери, с които се срещнахме и които настояваха, че страната може да преодолее миналото си. Излишно е да казвам, че не решихме този въпрос по време на това пътуване. Не съм сигурен, че все още имаме отговор.

Още извадки от дневника: „В деня, когато Джо Байдън и неговият екип трябваше да излетят, аз се чекирах, но лошото време се спусна върху авиобаза „Баграм“ и ООН отмени полета си. Това беше проблем. Няма полет на ООН, няма изход. В резултат трябваше да седим около „Баграм“ цял ден със специалните сили на САЩ. Огледах стаята на екипите на специалните сили и можех да видя силата на Америка да се крие в очите им. Тези части, изглежда, бяха съставени от колекция от чернокожи, азиатски, испански и бели американци. Нашата способност да смесим това многообразие в твърд юмрук е истинският източник на нашата сила. Това е точно това, което афганистанците не успяха да направят през последните десетилетия и ги остави слаби, разделени и плячка на външни лица“.

„Излизането от Афганистан се оказа по-трудно от влизането (което се надявам да не е метафора за американските операции там). Когато американският военен транспорт, с който Джо Байдън и приятелите му трябваше да излетят, пристигна в Баграм, капитанът на американската армия, управляващ контролната кула, информира сенатора, че от Пентагона са дошли заповеди, че на военни самолети не трябва да се допускат цивилни. Няма самолети, няма военни обиколки, няма нищо. Това изглеждаше последната капка. Байдън беше много готин, не хвърляше гняв, но беше тихо ядосан.“

В крайна сметка заех на Байдън сателитния си телефон, за да се обади на държавния секретар Колин Пауъл чрез оперативния център на Държавния департамент, за да провери дали той може да помогне. „Колин? Хей, Джо Байдън е… Да, стоя тук на пистата на авиобаза „Баграм“ в Афганистан, опитвайки се да изляза с военен транспорт, и ми казват, че Пентагонът е наредил да не се допускат цивилни в самолета. Съжалявам, че ви безпокоя, Колин, но бихте ли ни помогнали тук?“.

Пауъл каза на Байдън да задържи за минута и после върна разговора. „Джо – каза държавният секретар, позволете ми да говоря с ръководителя на полети там“. „След това Байдън предаде сателитния телефон на ръководителя на полети със следните думи: „Капитане, държавният секретар би искал да говори с вас“. „Беше тъмно мрачно, но бях сигурен, че видях, че лицето на капитана избледнява напълно от шок, че той разговаря с държавния секретар, бивш председател на обединеното командване. Всичко, което чух да казва на Пауъл, беше: „Йей сър, йейс сър, йес сър“. Когато приключи, той върна телефона и каза на Байдън: „Добре дошли на борда, сър“. 

Опит за изводи

Така че това беше въведението за Джо Байдън и за мен в Афганистан. Когато го интервюирах миналия декември, месец след избирането му за президент, разговаряхме неофициално за Близкия изток и той попита дали си спомням пътуването ни до Афганистан и всички лудости. Никога не съм го забравял, казах му. Ясно е, че и той нямаше да го забрави. Усилията на нашата нация там си заслужаваха да се пробва; нашите войници и дипломати се опитваха да го направят по-добро място, но никога не беше ясно дали знаят как и имат ли достатъчно афганистански партньори.

Да, може би напускането ще влоши положението, но престоят ни всъщност не помагаше. Напускането ни може да е краткосрочно бедствие и в дългосрочен план, кой знае, може би Афганистан сам ще намери баланс, като Виетнам. Или не. Не знам.

Днес съм толкова смирен по този въпрос, както и преди 20 години и съм сигурен, че и Байдън е с това чувство. Всичко, което знам със сигурност, е: 1) Трябва да предложим убежище на всеки афганистанец, който е работил в тясно сътрудничество с нас и сега може да е в опасност. 2) Афганистанците ще създадат собственото си бъдеще. 3) Американската демокрация днес е подкопана от нашето собствено разделение, от собствените ни ръце и освен ако не се справим с това, не можем да помогнем на никого – включително на себе си.

*Томас Л. Фридман става колумнист на „Ню Йорк Таймс“ през 1995 г. Има магистърска степен от Оксфорд по въпросите на Близкия изток. Той се присъединява към вестника през 1981 г., след което служи като началник на бюрото в Бейрут през 1982 г., началник на бюрото в Йерусалим през 1984 г., а след това във Вашингтон като дипломатически кореспондент през 1989 г. Фридман е награден с  „Пулицър“ за международен репортаж през 1983 г. (от Ливан) и през 1988 г. (от Израел). Печели и „Пулицър“ за коментар през 2002 г. Автор на книгата „От Бейрут до Йерусалим“ с Национална награда за 1989 г. 

Със съкращения. Заглавието е на редакцията

- Реклама -spot_imgspot_imgspot_imgspot_img

Последни новини

google-site-verification: google8d719d63843e6dc9.html