15.2 C
София
петък, 18 юни 2021 г.

Изложба поставя въпроса кои са изолираните художници

Акценти

Поглед към експозицията в галерия „Средец“

В галерия „Средец“ бе открита изложбата с атрактивното  заглавие „Антисистемната нормалност. Художници в изолация през 70-те и 80-те години на XX в.“. В нея са включени творби на изтъкнати имена в българското изкуство като Евгения Воденичарова, Лика Янко, Иван Георгиев-Рембранда, Галин Малакчиев, Атанас Галевски, Асен Ушев, Никола Даскалов, Иванка Сокерова, Николай Ников-Ничето, Васил Иванов, Генко Генков, Димитър Казаков-Нерон и поставя темата за репресиите на властта в социалистическа България над художественотворческата интелигенция, пише вестник „Галерия“.

Иван Вукадинов

Както в предишни подобни опити, и в тази изложба се забелязва смущаващо отсъствие на художници, които действително са били подложени на изолация. Достатъчно е да споменем имената на големия Иван Вукадинов, който е емблематичен пример за отшелник във времето на развития социализъм у нас, на Стефан Гацев, на Стефан Първанов-Байката, както и на десетки други талантливи майстори на четката. Та дори и по-млади по онова време момчета като Васил Стоев, които усещат студенината на желязната хватка на някои богопомазани цензори в изкуството ни. И тук възниква въпросът, че подобни начинания като тази изложба водят до усещането за пренаписване на историята, до паралелни на действителността трактовки. Защото истински изолираните в онези години са тези, които нямат нито една контрактация или награда на нечие име, съпътствана с тлъст хонорар. А Вукадинов, Генко, Гацев, Байката и още няколко са истински изолираните автори, които властта се е опитвала да смаже чисто битово. Но към това ще се върнем по-надолу.

Куратор на изложбата е д-р Людмил Веселинов, а проектът цели да ни срещне с цяла плеяда талантливи български художници, които според него по една или друга причина властимащите по етажите на културните институции от близкото ни минало са подложили на маргинализиране.

По думите на автора на концепцията за изложбата историята на една тоталитарна държава прилича на застинала лава. Няма движение, няма промени. Светът сякаш се е вкаменил, а житейският път на хората – сведен до разрешаването на битовите проблеми. Най-общо, социализмът може да се раздели на три ясно обособени етапа. Първият започва с преврата на 9 септември 1944 г. – време на същинския комунистически тоталитаризъм и сталинизъм. Началото на втория период поставя Априлският пленум на БКП през 1956 г., когато, като част от кампанията против „култа към личността“, се извършва мащабна подмяна на ръководните кадри в партията. Илюзиите на априлското поколение се сблъскват катастрофално с реалността през бурната 1968 г., когато съветските танкове премазват Пражката пролет. И поставят началото на третия и най-продължителен период на комунизма, назован от собствените си лидери „реален социализъм“.

И все пак системата не обхваща всички. Някъде дълбоко в търбуха на режима продължават да съществуват отделни артисти, които отказват да станат част от системата на изкушението. Поети, които са се оттеглили в гората; музиканти, свирещи по мазета и тавани; художници, изгарящи картините си. Това е загубеното поколение на 1968, което в продължение на 21 години ще чака революцията, започната от Дубчек, да завърши. Чудаци, мечтатели или мизантропи, всички те ще създадат една алтернативна култура на антисистемната нормалност, чиито бисери едва днес започват бавно да излизат на светло. Процес, част от който е и именно изложбата „Антисистемната нормалност“, която галерия „Средец“ към Министерството на културата представи.

В изложбата са включени творби на общо 22-ма художници и скулптори. Едни, като Иван Кирков, Иван Георгиев-Рембранда и Николай Майсторов, вече приемани за класици. Други, като Николай Николов-Зиков и Иван Петков-Турката – открити съвсем наскоро. Трети, като Атанас Згалевски и Евгения Воденичарова, тепърва очакващи критици, ценители и колекционери да обърнат поглед към тях.

Генко Генков в ателието си

Началото със сигурност може да бъде поставено с посещение в галерия „Средец“, където всяко платно е страница от големия разказ за българската Via Dolorosa през 70-те и 80-те години на ХХ век. Разказ за Маргарит Цанев-Марго, изхвърлен от Художествената академия заради отказ да остриже брадата си, която пуснал в знак на траур след смъртта на своята майка. За Славка Денева, която рисувала на една-единствена крушка, защото не можела да си позволи да плати по-голяма сметка за тока. За Генко Генков, който отказвал да цензурира думите си за народната власт, докато накрая не бил вкаран в лудница. За Галин Малакчиев, който добавил „щръкнал член“ на петметровата скулптура на Строителя на социализма във фоайето на Народната библиотека. За Лика Янко и Иванка Сокерова. За Васил Иванов и Димитър Казаков-Нерон… И още, и още.

Разбира се, настоящата изложба няма как да фокусира всички засегнати от режима. Но продължава да озадачава липсата на може би най-яркият пример за изолация – Иван Вукадинов – автор, чието майсторство респектира както тогава, така и днес. Това е все едно да правиш изложба за художниците кубисти и в нея да не бъде включен със свои творби Пабло Пикасо. Уви, това не е първият случай, в който името на Иван Вукадинов е замитано под масата от съвременните изследователи и не е включвано в експозиции, проблематизиращи отношенията между властта и изкуството в социалистическа България. Какви са причините за това, е въпрос, който дори не е нужно да се задава, но няма как да не се запитаме – дали това не е подмяна, преднамерена или не, на действителния разказ за събитията тогава.

Изложбата поставя и друг един много важен въпрос – доколко част от включените в кураторския разказ творци действително са били изолирани от художествения живот в онези години или това е едно артикулирано от самите творци усещане за изолация, което обаче не отразява действителното им място на художествената сцена. Защото нека не се лъжем – след 1989 г., в опит да се домогнат до нови висоти в обществения живот, да се впишат удобно в новите политически рамки и тенденции, немалко изтъкнати представители на родната ни интелигенция – произведоха, съзнато или не, лъжливи разкази за репресиите на властта над тях. Други пък употребиха ловко сътрудничеството си с властта и го превърнаха в артистичен жест. А трети, отказвайки да ръкопляскат екзалтирано на предрешените в демократи комунисти, решиха просто да замълчат. Така, между тишината и гълчавата, днес все по-убедително се утвърждава една подменена история, в която големите стойности са подменени с не чак така значимите, да не кажем – с посредствените. Досущ като в днешния ден, в който не властта, а свободният пазар управлява всичко. Неговото лице не е по-малко демонично от това на властта преди 1989 г. Просто имената на „героите“ и инструментариумът за контрол са различни. Но коренът е един и същ.

- Реклама -spot_imgspot_imgspot_imgspot_img

Последни новини

- Реклама -spot_imgspot_imgspot_imgspot_img
google-site-verification: google8d719d63843e6dc9.html