14 C
София
петък, 18 юни 2021 г.

Романистът Анжел Вагенщайн: Липсва ми Валери Петров – човекът, с когото никога не спорех

Акценти

Изключителният интелектуалец Анжел Вагенщайн, който не спира да работи въпреки библейската си възраст – роден е на 17 октомври 1922 година в семейство на сефарадски евреи в Пловдив – неотдавна поля премиерата на поредната си книга, сборника с новели и разкази „Отвъд стените“. Авторът на 50 сценария за игрални, документални и анимационни филми очаква още една премиера – на историческата сага „Сбогом, Шанхай“ по едноименния му роман, преведен в половината свят. Вагенщайн, подписал историите за първата родна кинодрама след 1944 година – „Тревога“, за превърналия се в сензация в края на 50-те „Звезди“, за хитовете „Допълнение към закона за защита на държавата“, „Гоя“, „Звезди в косите, сълзи в очите“, „Борис I“, засега не издава повече подробности по проекта. Както се знае, романът му „Петокнижие Исаково“ беше драматизиран в Народния театър, а мотиви от „Далеч от Толедо“ са в основата на култовата лента „След края на света“.

– Господин Вагенщайн, коя е новината от информационния поток, свързан с коронакризата, която тези дни ви впечатлява най-много?

– Току-що четох за нов вид туризъм в Германия. Стотици немци се качват на самолети до Москва и още на летището в руската столица ги ваксинират със „Спутник“. Остават в хотели до втората доза и после си летят обратно. Доста скъпо удоволствие, но хората си го позволяват. А Европа все така продължава да се почесва дали да признае „Спутник“, която всъщност е най-ефективната ваксина. Мислят, проверяват, протакат…

– Как ще коментирате представянето на БСП на изборите?

– Като катастрофално. БСП е съсипана от самохвалство. Изгони тези, които не желаеха да преглъщат грешките на болшевишкия модел. Старите бойци никога не са си мълчали – нито някога, нито сега. Те бяха хора, които искат истината, цялата истина и нищо друго освен истината. Но БСП ги изгони, за да приеме цял полк от младежкото СДС – с белите ризи и вратовръзките. Все ми е през дядовия, но това са фактите.

Хак им е, че изгубиха изборите.

Не страдам, ама никак. Мисля, че дори е твърде здравословно. Боях се да не би случайно да спечелят – щеше да е краят на левицата. Много важно е кой печели и защо печели. Социализмът беше велик проект, но го съсипаха – а имаше и грехове. Напразно Антон Страшимиров пише през 1926 година „Този кървав стълб от бляскави имена ще ужасява поколенията!“, след като фашистите избиват десетки интелектуалци, между които е и брат му Тодор Страшимиров. Поколенията хал хабер си нямат за тоя кървав стълб. Но колкото и да е парадоксално, и БСП хал хабер си няма от него.

От ляво надясно: Петър Берон, Анжел Вагенщайн и Радой Ралин на първия голям митинг след 10 ноември

– На стената в кабинета ви има снимки от партизанската ви младост – как успяхте да ги направите, след като се знае, че по време на Съпротивата фотографиите са били недопустими?

– Нашият отряд нападна голямо лесничейство. Шефът му, касапин от 1923 година, беше получил задачата за първи път в България да организира контрачети. Жандармерията и армията бяха трудно мобилни структури, а партизаните се движеха много бързо – никога не се застояваха, обикновено осъмваха на място, което беше на много километри от това, на което бяха замръкнали. И въпросният човек трябваше да бъде унищожен – недалеч от Горна Джумая. Но за да влезем в този голям комплекс – с къщи, ферми и обори – с едно от момчетата се направихме на туристи от София. Най-удивителното беше, че

се появихме с къси панталонки – потресът на местните беше небивал.

Не можете да си представите колко изостанал край беше тогава днешният Благоевградски окръг. Та като се озовахме вътре, дори пеейки за бялата вода на Витоша, видяхме палатков детски лагер – празен, слава богу. Надникнах в една от палатките и мярнах фотоапарат. След като това, което трябваше да се случи, стана така, както го бяхме запланували, изщраках последните две снимки в лентата. Те са уникални за партизанското движение – това беше абсолютно забранено. Всеки, който идваше в отряда, беше длъжен да изгори всичките си документи, за да няма никакви следи от него.

– А как ги съхранихте?

– Увих лентата в парцалчета и я пъхнах между камъните в пресъхнала река край Горна Джумая – без надеждата, че някога ще се върна. По-вероятно беше това да не стане никога. Последва тежък провал – момчето на едната фотография беше убито, аз – арестуван и осъден на смърт. Когато войната свърши – не мислете, че е било лесно, след като го събирам в едно изречение, отидох и ги потърсих – бяха там.

Заедно с пистолета ми, който също бях зарил в земята.

Донесох в София лентата и я проявиха – това са двете снимки срещу вас.

– Как се променихте през тези 112 нощи, през всяка от които можеха да ви отведат на разстрел?

– А бяхме млади. Със сегашните ми нерви и устойчивост не бих издържал и седмица. Но тогава бяхме готови да мрем с песен на уста. Екзекуцията, която чаках, не се състоя – бях спасен от американските бомбардировачи. Три бомби паднаха върху Софийския затвор. Никак не беше лесно, но все пак успяха да ни евакуират до един в Сливен – единствения град в България с два затвора. Спаси ме и това, че трябваше да бъда съден в София, задължително в София. Онази власт беше престъпна власт, но спазваше законите си. Те бяха жестоки и кървави, но никой не смееше да ги нарушава. И започна безкрайно отлагане на процеса – докато ме докарат в столицата, където беше пълен хаос. Правителството се събираше за по няколко часа, в останалото време членовете му живееха в Чамкория – далеч от бомбите. Министрите имаха кабинети в сградата на ъгъла на улиците „Раковски“ и „Иван Вазов“ – днес от нея съществува само половината. Паркингът пред „Театър 199“ е на мястото на другата й половина.

Вагенщайн и съпругата му Зора

– Вярно ли е, че в Сливен сте били заедно с бъдещата си съпруга Зора?

– Докато бях в еврейските лагери, откъдето избягах при партизаните, тя беше арестувана като ремсистка и осъдена на 15 години – всъщност

беше зад решетките много по-дълго време от мен.

Заради евакуацията попаднахме в един и същи затвор в Сливен. Свестен надзирател – човек с леви убеждения, всяка сутрин тайно ни носеше бюлетините с информацията на Би Би Си в Лондон и „Говорит Москва“. Заедно с тях пренасяше писъмцата между нас – между мъже и жени, между криминални и политически. А аз, като осъден на смърт, бях изолиран, но благодарение на този човек имах връзка с нея.

– Защо след войната избрахте да учите кинодраматургия в Москва?

– Човек не може да отговори на всички „защо“ в живота си. Избрах киното, но сърцето ми винаги е било в литературата. Ако нещо съм постигнал през живота си, важното в него са книгите ми.

Саша Крушарска и Юрген Фрорип в „Звезди“

– В Москва ли се сприятелихте с Конрад Волф, с когото снимате световния филм „Звезди“?

– Да, той учеше режисура във ВГИК. Беше син на уважавания писател Фридрих Волф, а брат му, генерал Маркус Волф, стана един от най-прочутите разузнавачи.

– Как започна одисеята ви с филма „Звезди“?

– След като одобриха сценария ми, ме извикаха в Берлин, за да видя пробите с актрисата от Израел, която бяха избрали за главната роля. Казваше се Хая Харари, изглеждаше доста прилично. Но 10 дни преди началото на снимките тя изпрати телеграма в студиото, че

анулира договора си – имала ангажимент в Холивуд.

Нали знаете, глупостта ходи по хората. После никой не чу нищо за нея. Но тогава ситуацията беше критична, настана голяма паника. Конрад започна да търси нова актриса из Европа, а мен ме изпрати в Москва – в акъла му беше влязла натрапчивата идея, че ни трябва Татяна Самойлова, и настояваше да говоря с нея очи в очи. Кацнах аз в Москва, където ме посрещнаха от немското посолство, а не от българското. Настаниха ме в хотел „Украйна“ и започнах да звъня. Но от Самойлова, която беше станала суперпопулярна след филма „Летят жерави“, нямаше никакви следи. Свързах се със заместник-министъра на кинематографията с молба да помогне. А той направо ме сряза: „Невъзможно е да се видите с нея – тя е болна и е извън Москва“. Обясних му, че съм готов да отида където и да било, но да говоря със Самойлова. Напразно. Обадих се на Конрад, че каузата е изгубена – крият актрисата и никой не обяснява къде е и защо не ни позволяват да общуваме с нея. Посолството на ГДР също се опита да пробие, но и то се оказа безсилно. После се разбра, че Татяна Самойлова е в клиника за алкохолици.

– Откъде дойде идеята първата съпруга на Рангел Вълчанов да поеме тази толкова важна роля?

– От самия Рангел. Студиото за игрални филми беше там, където сега е БНТ. Строежът е бил започнат от италианците за италианско училище – след 9 септември го взима киното, а после и телевизията. Та срещнах случайно Рангел Вълчанов в коридора на студиото – може би и съдбата да имаше пръст, а той ме запита защо съм толкова угрижен. Обясних му, че катастрофата е пълна –

първият снимачен ден наближава, а нямаме главна актриса.

И Рангел предложи: „Джеки, пробвайте моята съпруга. Тя още не е завършила ВИТИЗ, но е уникат“. Дори не познавах Саша Крушарска, беше последна година студентка. Казах на Конрад по телефона, че Рангел – двамата се познаваха, препоръчва жена си. Той пристигна на другия ден – направихме проби и видяхме, че са суперуспешни. Рангел пък започна да работи рамо до рамо с Конрад. След като спечелихме специалната награда в Кан, вестник „Фигаро“ излезе със заглавие на първа страница „Бомба избухна в Кан“. Месец по-късно в един и същи ден в Париж пристигнаха първият човек на СССР Никита Хрушчов и Саша Крушарска, която беше поканена лично от Кристиан Диор да бъде почетен гост на ревюто му. Тогава световноизвестният дизайнер й поднесе един литър свой парфюм в кристално шише. Та заглавията във френския печат бяха:

„Двете К в Париж – Крушарска и Крушчов“.

Актрисата беше по-интересна от съветския лидер и затова журналистите поставиха името й на първо място. Но не и в България – идиотизмът у нас никога няма да свърши. Тогава 72 държави купиха „Звезди“ още на пазара в Кан.

– Какви бяха отзивите в Германия?

– Студиото ДЕФА покани на предпремиера в Потсдам целия киноелит и медии от двете страни на Берлинската стена. Когато прожекцията свърши, всички станаха на крака и ръкопляскаха 15 минути. Човекът е суетно животно. Нямаше как да не бъда щастлив. Още на другия ден в Западна Германия дадоха оценка за „Звезди“, която в превод звучи така: „Изключително ценен“. Но всичко това не попречи в София да се случи нещо съвсем различно. Трима души от ДЕФА, начело с изключително уважавания директор на студиото, известен професор, пристигна у нас, за да представим филма в България, очаквайки, че ще бъде пуснат веднага по кината. Тукашният му колега ни почерпи с коняче и обясни, че ще се радва на бъдещи съвместни проекти, но същата сутрин в ЦК са гледали „Звезди“ и са взели решение филмът да бъде забранен в България. Професорът остана като статуя – просто окаменя. На мен ми се пукна устната и върху бялата ми официална риза започна да капе кръв. Когато като младеж чух смъртната си присъда, се усмихнах. Това го има в протокола – защото беше изтълкувано като подигравка към военнополевия съд.

Та шефът на ДЕФА стана, каза „Благодаря за гостоприемството“ и помоли да резервират места за следобедния полет на същия самолет, с който бяха пристигнали заранта. И не запита нито защо, нито навлезе в други подробности.

Идиотщината беше толкова страшна, че трудно повярвахме

в нея. Е, не че сме изключение…

– Защо военната драма, в която хитлеристки офицер се влюбва в еврейско момиче от ешелоните на смъртта и напразно се опитва да го спаси, в началото е забранена в България?

– „Звезди“ получи големите награди на 12 международни фестивала. Фигурира в списъка, който се съхранява в Музея на човешката цивилизация и в листа на безсмъртните филми на всички времена и епохи. Но беше забранен в България заради тежки грешки в миналото. Неслучайно предоставих материали в „Яд Вашем“ срещу заблудата, че тогавашната така наречена обединена от цар Борис Трети България, е спасила всичките си евреи. Да не забравяме, че Македония и Беломорска Тракия през 40-те все още са част от държавата ни. Оттам бяха депортирани с локомотиви, вагони и охрана от България 13 000 души, унищожени в Треблинка. Сега предпочитаме за забравим понятието обединена България. А именно нейните представители подписват протокола от така наречената конференция по еврейския въпрос в един от кварталите край Берлин. Там се взима окончателното решение Европа да бъде „изчистена“. България се ангажира на първо време да предаде за унищожаване 20 000 евреи, но в Македония и Беломорието са само 13 000. Първата група, която от стара България трябва да „допълни“ бройката, е от най-елитните граждани на Пловдив. Натъпкват ги в двора на Еврейското училище с багаж до 10 килограма. И тогава пристига пловдивският архиепископ, който няма как да бъде спрян от полицията. Той сяда сред ужасно изплашените хора и казва, че няма да мръдне оттам, докато заповедта за депортация не бъде отменена. Изпраща и телеграма на Негово Величество:

„Борисе, не хвърляй петно върху челото на България“.

Ако има истински спасител, съдействал за оцеляването на евреите ни, това е Светият синод. Иначе всякакви творчески и стопански съюзи изпращат протестни писма до Двореца, но не могат да променят нищо. Това е уникално – Българската православна църква е единствената в Европа, която активно и агресивно се съпротивлява срещу Закона за защита на нацията и неведнъж упражнява натиск върху царя да не пипа евреите. По същото време Чърчил изпраща послание на Борис Трети чрез посланика на Швейцария в София – в България вече няма други западни посолства. В него се казва, че ако той си позволи да посегне на евреите, тухла върху тухла няма да остане от България.

– Кога пуснаха „Звезди“ в България?

– Беше след един фестивал в Акапулко, Мексико. Тъкмо филмът беше получил голямата награда, чиято статуетка представляваше автентично копие на златната глава от легендарния град на маите Паленке. Декларирах я на митницата, отидох в Министерството на културата, за да я освободят официално оттам, а на другия ден вече беше открадната. На по-следващия тогавашният министър Живко Живков събра двадесетина души и ме покани, за да гледаме заедно „Звезди“. След прожекцията каза: „Не смятам, че филмът е вреден, може да остане. Но помислете си, другарю Вагенщайн: вие не правите разлика между еврейски пролетариат и еврейска буржоазия“. „Когато хвърлят дете в газовите камери, за мен е все едно дали то е на пролетариат или на буржоа, другарю министър“, отговорих му аз. „Ето, виждате ли: изтървахме българската интелигенция, не прави разлика между пролетариат и буржоазия“, настояваше той. А

вестниците на Запад не спираха да пишат за „Звезди“.

Та заради цялата тази шумотевица нямаше как да не го пуснат – ама между другото. Имаше още една смешна случка покрай това. Същият този министър на културата Живко Живков ни покани в кабинета си със Саша Крушарска и художника Хосе Санча. Не ни предложиха дори кафе, но Живков подари на Саша три метра плат, на Хосе – българско чердже, а на мен две картини. Не знам защо ме постави на по-високо стъпало.

– Защо винаги са се страхували от вас – и след 9 септември, и след 10 ноември?

– Който си мисли, че с антисемитизма в България е приключено, не е наясно с политиката и не знае точно какво се случва зад кулисите. Това е много сложна тема, да не влизаме в нея. Но никога и нищо не съм премълчавал.

Нищо не бива да бъде замазвано.

В името на чистото бъдеще.

– Чувате ли се със Саша Крушарска?

– О, да, всяка седмица ми се обажда по телефона. За съжаление тя не направи кариера в България – осмяха я и я оплюха. След като се раздели с Рангел, се залюби с италианец и много отдавна живее в Рим. В цивилизования свят пенсионерите в събота и неделя говорят без пари с целия свят. Защото децата им са разпилени – в Америка, Австралия и Азия. И за да не бъдат самотни, през уикенда могат да говорят с тях колкото си искат без пари. Още сме на входа на Европа, още си изтриваме обувките в черджето.

С Валери Петров

– Липсва ли ви Валери Петров?

– О, да, бяхме много близки приятели още като младежи. Тези дни неговият зет, Иво Хаджимишев, ми беше на гости – пихме ракия и обсъждахме случващото се.

– Какво ви свързваше?

– С Валери никога не сме имали спорове – кой съм аз, та да споря с него, великия творец. Свързваше ни още и това, че заедно създадохме Сатиричния театър. Първата премиера там беше „Баня“ на Маяковски – превод и адаптация Валери Петров и Анжел Вагенщайн. Хосе Санча – постоянният художник във филмите ми, пък измисли Кукерикончето, знака на трупата. С Валери бяхме заедно и във Великото народно събрание. Никога няма да забравя, когато се качи на трибуната и започна да говори за духовността, за литературата, за изкуството, които са силно застрашени в България. През цялото време

десницата вдигаше адски шум.

Той учудено млъкна, огледа се, не разбра за какво са се развикали хората – и по средата на изречението се оттегли.

– Какво е следващото очаквано събитие, което поддържа изумителния ви тонус?

– Няколко от най-големите кино- и телевизионни компании в Европа се обединяват, за да снимат сериал по моя роман „Сбогом, Шанхай“. Снимките трябваше отдавна да са започнали, но пандемията осуети всичко. В главните роли ще бъдат актьори от Германия, естествено, ще има французи и италианци.

– А българи?

– Не знам. Малко се съмнявам.

 

- Реклама -spot_imgspot_imgspot_imgspot_img

Последни новини

- Реклама -spot_imgspot_imgspot_imgspot_img
google-site-verification: google8d719d63843e6dc9.html