34.4 C
София
събота, 31 юли 2021 г.

Актьорът Филип Аврамов: Никога не съм страдал от излишни илюзии

Филип Аврамов цяло лято ще обикаля родината, но не за да я опознае и обикне – тази работа я е свършил отдавна, а за да играе пред народа в „Забраненото шоу на Рачков“, в музикалния спектакъл „Бай Рок“, в комедията „Бомба с подранител“… Известният актьор от Малък градски театър „Зад канала“, който гостува и в Народния, участва в десетина заглавия и е категоричен, че станат ли повече, ще наруши творческата си хигиена. През юли столичани ще гледат в „Сълза и смях“ и „Последната нощ на Сократ“ на Стефан Цанев в постановката на Евгени Будинов. Преди броени дни пък беше премиерата на парчето „Шербет“ от проекта на Игор Марковски „Пеещи артисти“ – в клипа към него Аврамов се тъпче със сладкиши и се боксира на ринга с европейски вицешампион. Прочетете какво казва в интервю за вестник „Галерия“.

– Господин Аврамов, вие хич не страдате от липса на работа…

– Да, така е. Явно този период, в който бяхме изолирани, не е бил чак толкова затворен. Все се намираше по нещо, все по някой ангажимент изскачаше и в пика на локдауна. А сега не мога да се оплача – хората искат да гледат театър, а не само зрелище. Но някои нямат икономически възможности, горките, а други се чудят какво да изберат – особено по морето. Голяма борба пада за всеки зрител.

– Докъде стигнахте със строежа на сцената в къщата ви, за която се знае, че ще казва „Аврамов дом“ и ще приютява всички жанрове и представители на различни генерации артисти?

– В момента съм стопирал поради липса на средства. Това е акция, която гълта огромно количество пари. Много е завързано всичко – това, което ми се иска, и това, което ще стане, са две различни неща. Не съм човек на илюзиите. Ще събера финикийски знаци, но с мъка. Има обаче и лъч надежда – хората искат да работят, а за това им е нужна сцена.

– Какво правите в „Забраненото шоу на Рачков“?

– Участвам в четири скеча. Както знаете, телевизионната тема е централна в сюжетите. С Рачков си партнираме в индийски сериал, а в „Новини“-те играя Ники Дойнов.

За да стане забавата пълна, се превъплъщавам и в Гала.

Изграждам образ и на писател, който гостува в сутрешен блок, но водещият не е спал и избухват серия недоразумения – без особена размисъл и голяма философия. То не може само драми – а и те не се харчат много много напоследък. Никога не са били в широкия кръгозор на публиката. А и да забавляваш хората е от трудно по-трудно – комедията е сложен жанр. По-лесно е да разплачеш драгите зрители, отколкото да ги разсмееш.

– Защо според вас така ни се получава?

– Не обичам думата „трябва“, но ми се струва, че трябва да сме по-щастливи. Дори само заради това, че преминахме през всички перипетии от последната година и половина. Предполага се, че сме станали по-разумни, по-чувствителни, по-доволни. Но дали е така? Докато не говориш очи в очи с някого, няма как да разбереш какво му е на душата. Не съм специалист в психоанализата, а и хората се различни – всеки прави каквото си иска. Но тези, които бяха добри, станаха по-добри. А тези, които бяха зли, вече не знам в кое измерение са.

– В „Като за последно“ играете баща на Мария Бакалова – имахте ли съвместни приключения на терен?

– По-скоро не. Докато снимахме, тя излетя за кастинга в Лондон за „Борат“ 2. И добре че отиде – иначе нямаше да стане така, както стана. Вече има ангажименти за години наред. А комедията се получи, защото изпълни трите условия: първо – добър сценарий, второ – качествен сценарий, трето – много хубав сценарий. Четвъртото е всеки да бъде точен в екипа – както става в продукциите на режисьора Ивайло Пенчев. Един жест вместо десет върши по-добра работа.

– Вие играли ли сте в изцяло международна лента?

– Да, в кипърския филм „Калабуш“, за който в България не се знае нищо – заглавието означава белезници на арабски. С Иван Бърнев бяхме емигранти, каквито ги има много в Кипър. Може би режисьорът Адонис Флоридис ни взе, защото е женен за българка. Шегувам се, разбира се. Иначе съм бил и арабин при американци, и пощальон при италианци.

– С кастингите ситуацията е усукана, но примерно, в „Голата истина за група „Жигули“ Виктор Божинов не е правил „прослушване“, нали?

– Не. Познаваме се отдавна, всеки от нас знае какво може другият.

Четири години чакахме да започнем работа по този филм

и стана в най-трудното време. Усилията бяха общи – пълен идеализъм. Като през 80-те, когато се развива действието.

В „Домашен арест“ Филип беше екранен зет на Татяна Лолова

– Какво помните от годините преди 10 ноември?

– Бяха мрачни. Не се случваха много неща. А и повечето от тях се оказваха забранени, т.е. най-сладки. Цензурирани години. Не можеше да си позволяваш много. А ако някой дръзваше, идваха едни хора, за да му обяснят, че така не става. Да не забравяме агентурните единици. Пишеха се много доноси, чиито автори сега ги е страх – да не ги обявят. А като ги обявят, се сърдят. Но съвременното ни общество не бива да се гради върху агенти. Нито пък народът може да бъде озаптен, ако се вдигне, за да стане това, което е редно да стане. Но пък едно време никой нямаше подобни намерения. През 80-те всички живееха в страх и в относителен мрак.

– Все пак в изкуството имаше някои епизодични напъни…

– Само музиката беше израз на протест, докато настъпи така наречената нежна революция. И някои спектакли – макар забранявани и орязвани. Няма да забравя как бях седнал в кръчма и на съседната маса чух мъж да се хвали, че не позволил пиеса да влезе в репертоара на Народния театър, защото не била достатъчно праволинейна – явно беше някакъв цензор. Станах и си тръгнах. В голяма степен песните, писани специално за „Голата истина на група „Жигули“, носят истинското послание на своето време. Тогава Милена беше Милена, въпреки че всичко беше манипулирано така, та да няма време за много приказки за демокрация. Особено пънкарите бяха твърде експресивни – и парчетата им, и текстовете им. Не се вписваха, не желаеха да се вписват и никога няма да се впишат в обществото на конформистите. А самият филм „Голата истина за група „Жигули“ започва с въпроса: Защо групата се разпадна? Вероятно защото няма идея какво ще се случи след това.

– А защо според вас чалгата взе превес през 90-те?

– Винаги сме клонели към сръбското. Да не мислите, че народът масово слушаше „Хотел Калифорния“…

– Кога хванахте китарата за първи път?

– На 12-13 години.

– Но не кандидатствахте в Консерваторията, въпреки че сте били на „ти“ с музиката?

– Така се стекоха нещата от живота. Дори не съм го и помислял – беше напълно излишно да си правя подобни планове, нямаше и да ме приемат. А и не владеех нито един инструмент – не проявявах достатъчно голям интерес, така че защо да се мъча? Но където е театърът, там е и музиката. ВИТИЗ ми даде всичко – преди да започнеш да пееш, трябва да имаш актьорско възпитание, да вложиш смисъл в изпълнението.

– Как попаднахте в „Зад канала“?

– По програма „Мелпомена“, след като тръгна „Охранители“ – хитовият спектакъл, който играхме 15 години. Театърът много ми харесва – вече 19 години. Изживяванията са качествени, никой не се занимава с клюки, няма групировки, едните да искат едно, другите – обратното. Огромно удоволствие е да играя при Теди Москов. Спектаклите му са в неподражаем стил, а той е от малкото, които си позволяват лукса да правят смешки.

С Валентин Танев в „Последната нощ на Сократ“

– В „Последната нощ на Сократ“ от Стефан Цанев влизате в ролята на древногръцкия философ – лесно или трудно се случи това?

– Сократ е интересна птица. Когато човек трябва да изпие чашата с отрова като него, се превръща в чешит. Чудехме се как по-скандално да подведем образа му в тази толкова необикновена пиеса, за която не се говори всеки ден и е цяло чудо, че е била допусната до сцената през 80-те. От всичките представления, които сме имали досега, става ясно, че

публиката веднага хваща разликата между демокрацията и демагогията.

Нашите политици години наред ни „обучават“, че в нищо няма смисъл. Но когато всеки един от нас започне да вижда смисъла и да се бори за него, тогава ще проектираме по-идеалното общество. Но това са проблемите не само на демокрацията, но и въобще на философията в живота. Затова в спектакъла си разменяме местата с Вальо Танев, който е пазачът – и неразборията става тотална, не е ясно кой кой е. Подобни въпроси и неразбории обаче ни държат будни. Благодарение на тях все още има надежда да осъзнаем през какво преминахме през последните 30 години и докъде стигнахме. Но няма как да не забелязваме разликата между гърците и нас. Когато преди време бяхме в Солун, за три дни имаше пет протеста по различни поводи. Те не се свенят да изказват мнение по какъвто и да било начин. Демосът – думата за народ, от която идва демокрация – в Гърция е активен. Но за да се възроди недоволството, трябва преценка – ако нещо не работи, да се смени. А за да имаш искания, трябва да узрееш за тях. На площада, на агората – там се решава всичко. В Античността градовете са били организирани по-различно – гробищата са били до централния площад, за да не забравя човек какво го чака.

– Темата в новия ви музикален спектакъл „Бай Рок“ обаче е по-различна, въпреки че идеята е сходна – свободата да бъдеш себе си…

– Моят герой е вдъхновен от реплика на друг герой – от постановката на Теди Москов „Аз обичам, ти обичаш, тя обича“, който казва: „И ние, идиотите, имаме право на хляб“. Та в „Бай Рок“ въпросният персонаж е на 4 милиарда години и се обръща към Създателя с „татко“, питайки го, примерно, откъде идва първата жена и какво се случва после с нея. Твърди, че е ял риба със Сократ и е пил вино с Наполеон. Защо сме тук, какво бихме могли да направим… Но каквото и да кажат лудите, винаги е интересно. Интригата започва, когато група – в случая „Джинджифил“, чака своя фронтмен, но той не идва. Тогава моят човек излиза с метла в ръка и започва да води програмата.

– А защо Севинч Ибрахим, майката на по-малката ви дъщеря, невинаги се появява в шоуто, въпреки че е обявена в афиша за него?

– Севинч е медицинска сестра в детска градина и няма как постоянно да е в турне. Много ми се иска да вкарам в представлението това, в което тя е най-силна – фолклора.

– С Милена Спиридонова от Сатирата, която е майка на по-голямата ви дъщеря Рая, си партнирате често и в киното, и в театъра – добър тандем ли сте?

– Е, случват се и противоречия, защото понякога действаме на принципа „проба-грешка“. Но истината все пак е над всичко. С Милена отдавна работим заедно.

Едноминутният ни клип „Целувката“ е с над 12 милиона гледания.

Пред камерите сме рамо до рамо във филмите на Ивайло Пенчев „Летовници“, „Като за последно“, „Чичо Коледа“, чиято премиера очаквано е през декември. Милена е Ксантипа в „Последната нощ на Сократ“ – най-злата съпруга на света. Не е опасно да партнираш с жена си.

Актьорът и голямата му дъщеря Рая готвиха заедно в „Черешката на тортата“

– Дъщерите ви проявяват ли артистичност?

– Рая се престраши и влезе в „Черешката на тортата“, където тя пя, а аз й акомпанирах . Малката все още е много малка. Ще станат каквото искат – не бих се месил в избора им и в стремежите им. Мога да бъда само гръб. Няма да им внушавам мои идеи – наложените неща много-много не вървят. С насилие пък никога.

– Какво ви предстои?

– Имам доста представления и внимавам какви ангажименти поемам. Но с Асен Блатечки, Любо Нейков, Петьо Петков-Шайбата, Гъмов и Румен Угрински ще правим литературно четене на маса с тема „Ромео и Жулиета“. Репетициите ще са на морето, всеки от нас ще наеме каравана и ще паркираме край брега. Във фокус е смешната страна на героите на Шекспир.

 

- Реклама -spot_imgspot_imgspot_imgspot_img

Последни новини

google-site-verification: google8d719d63843e6dc9.html