4.7 C
София
петък, 3 декември 2021 г.

Артур фон Хун: България не стана руска губерния благодарение не на Европа, а на българите


 

„Успех,“ ти вълшебна думо! Когато депешите от малкото българско селце Сливница пристигнаха в света и го осведомиха: че прочутата сръбска армия е разбита напълно; че българите със силна атака смазаха три пъти по-силния неприятел; че княз Александър лично предвождаше войските и че беше душата на победата – о, каква промяна стана в този чуден свят.“

Даниела ГОРЧЕВА

На 6 септември 1885 година е извършено Съединението на Княжество България с Източна Румелия. Три дни по-късно княз Александър Батенберг е посрещнат с неописуем възторг в Пловдив.

Освободителката на България Русия се разгневява не на шега на българите, а руският император Александър III се обръща към турския султан с настояване да въведе редовна османска армия и да възстанови статуквото. Облаците над България се сгъстяват и войната с Турция изглежда неизбежна. Княз Батенберг нарежда мобилизация.

В тези драматични дни на Пловдивската революция, както наричат съвременниците провъзгласяването на Съединението, в България пристига Артур фон Хун, военен кореспондент на „Кьолнише Цайтунг”. Изборът на авторитетния вестник никак не е случаен. Пруският офицер е кореспондент на „Кьолнише Цайтунг” и по време на Руско-турската освободителна война (1887—1878) и е отличен познавач на България, Балканите и Русия.

Германският публицист остава в страната и по време на Сръбско-българската война.

Неговите жадно четени от германската и европейската публика кореспонденции от мястото на действието са издадени като книга още през 1886 година в Лайпциг и същата година – и в Лондон! Книгата е била преведена и на български и издадена през 1887 и преиздадена през 1890.

И… потъва в забрава цели 126 години чак до 2013, когато фондация Балкански културен форум, Пловдив, я преиздава.

Защо ли? Защото изпълнените с възторг от българския народ страници от репортажите на един европейски публицист са изпълнени и с горчиви констатации към руската имперска политика.

А това не бе изгодно на идеологическата пропаганда и на тезата, че, видите ли, Русия е наша безкористна освободителка и истинска благодетелка. Тази теза е набивана в главите на българите от невръстна детска възраст в училищата на комунистическа България.

Да разгърнем книгата на Артур фон Хун, видяла бял свят отново благодарение на пловдивските родолюбци:
„Но русите не искаха и да знаят за европейската дипломация и приготвяха тази страна не като самостоятелна държава, а като руска губерния.

Българите се убедиха твърде скоро, че Русия обича много България, но не и българския народ. Великите сили в Берлинския конгрес не си създадоха много главоболия за бъдещето на България и Източна Румелия. Те знаеха твърде добре, че тези две области ще станат, рано или късно, руска губерния. Договорът на Сан Стефано се измени само по формата си, но не и по естеството си. Европейската дипломация знаеше добре, че Русия иска да използва България и Източна Румелия като авангард за Цариград. Тя допусна Русия да свърши спокойно работата си и чакаше по-благоприятни времена…

Европа не спря похода на Русия към Цариград, а само го отложи. Да, Европа създаде още по-здрава почва за Русия и за бъдещите ѝ планове. Ако сетне не излезе всичко така, както желаеше Русия, това не е по вина на Европа, а на българския народ и държавните му мъже.“

Артур фон Хун пише за патриотичната саможертвеност на българите, когато целият народ застава зад своя млад княз и защитава като един обединението на двете разкъсани части на България. Проявените от българите  себеотрицание и храброст  в сръбско-българската война предизвикват възхищението и признанието на цяла тогавашна Европа:

„Европа с голямо спокойствие чакаше победоносните сръбски телеграми“, пише германският кореспондент и продължава: „Печатът ѝ говореше вече за условията, които победоносният сръбски крал ще предложи на победените българи в София. Бедната България и князът ѝ се считаха за изгубени. Целият свят хвърли камък върху тази нещастна страна и я забрави…

 „Успех,“ ти вълшебна думо! Когато депешите от малкото българско селце Сливница пристигнаха в света и го осведомиха: че прочутата сръбска армия е разбита напълно; че българите със силна атака смазаха три пъти по-силния неприятел; че княз Александър лично предвождаше войските и че беше душата на победата – о, каква промяна стана в този чуден свят! Европа беше наелектризирана от българските успехи. Никой не говореше вече за свалянето на княз Александър. Общественото мнение в Европа надигна своя повелителен глас и извика гръмко: „Българите са герои; българите си извоюваха сами дипломата на свободата и независимостта; българите си върнаха Източна Румелия при Сливница!“

В Австрия, където фанатизмът за сърбите беше на дневен ред, общественото мнение се промени с неимоверна бързина. Най-значителният и най-големият обществен орган на тази страна ,,Neue Freie Presse“ (Нова свободна преса) издигна високо своя глас за българите и казваше: че желанията на достойния и храбрия български народ трябва да се удовлетворят; че бляскавите им победи при Сливница им дават право за първенството на Балканския полуостров.“

В репортажите си от мястото на събитието, фон Хун не само информира читателите за развитието на бойните действия, но спечелва голяма част от общественото мнение в Европа за българската кауза. В тях той припомня и някогашните си впечатления (като кореспондент от Руско-турската освободителна война) от българите и България:

 „Първото, което забелязах беше това, че този уж „угнетен“ народ се намираше в такова благосъстояние, в каквото малко народи се намират в цивилизована Европа. Това чудно откритие направих не само аз, но и всички руски офицери и войници. Те предприеха своя кръстоносен поход, за да избавят своите бъдещи еднокръвни братя от турско робство. Но какво намериха братушките в България при кръстоносния си поход? Те не намериха угнетени роби, а един състоятелен, богат народ, който се ползваше почти с по-големи права, отколкото самите му избавители! Навред чувах думите: „Но болгары находятся в болье лучшем положении, чем мы русские…

Нийде в цяла България не срещнах ни най-малка следа от истинска бедност, която в Русия се среща на всяка крачка. Всеки българин си има своя къщичка, своя нива, свое лозе, свои волове, крави и овце, а освен това и готови парички. С една дума: всеки български селянин е, по имот, малък чокой. Следователно, ако се касаеше само за материални богатства, то русите спокойно можеха да пропуснат освобождението на България.

Най – доброто доказателство за богатството на страната е този необорим факт, че България цели шест месеца е хранила без затруднение цялата руска армия.

Руското интендантство беше безкрайно лошо. То се грижеше само за своя джоб, но не и за руската войска. Ако трябваше да се надява само на него, то руската армия би измряла десет пъти от глад. То проводи през Дунав едно нищожно количество провизии, а при това развалени. Какво би станало с руската армия, ако не беше намерила достатъчно храна в България? – Този въпрос може да си разреши всеки сам, без да размишлява дълго време…
Разказите за угнетяване на християнската религия може да се оборят единствено чрез факта, че тя след 500 годишното робуване под турското иго не е претърпяла ни най-малка промяна в религиозните си обичаи. Напротив, християнската религия беше запазена в България непокътната, както е била преди 500 години. Това не е измислица, а жива истина, която не може да обори дори пресветейшият руски синод.“

 Поразителният напредък на България след Освобождението

След като отбелязва, че стремежът на българите към свобода и политическа независимост е породен не от друго, а от желанието им да имат своя национална държава, принадлежаща към европейската цивилизация, Артур фон Хун споделя с германското общество и изненадата си от огромния напредък, който българите са постигнали само за 6-7 години след Освобождението си: приветливи и некорумпирани български гранични служители, говорещи немски и френски, новопоявилите се в северозападна България спретнати и чисти хотели с европейско обслужване и разнообразно меню, отбелязва с възторг новите пътища и добрите комуникации:

„При пътуването ми за София срещнах още много други неща, които са най-доброто доказателство, че българите не са спали от времето на освобождението си, а са работили твърде много. Признаци на цивилизацията и напредъка са пощенските кутии, които намерих почти във всичките по-големи села. В турското време не видях нито една диря от пощенски кутии в България.“

Той е смаян, че в България „има превъзходни училища, добро съдебно производство и изрядна администрация“ и с удивление добавя:

„Младата държава спести за шест години 43,5 милиона златни лева… Другите държави не могат да спестят ни една продупчена пара, не могат дори да си покрият разноските, а правят ежегодно борч.“

Защо Русия е против Съединението?

Запознавайки читателите с България, Артур фон Хун не забравя да коментира и политическите събития, протичащи в момента: „Русия беше първа от европейските сили, която съветваше Турция да окупира Източна Румелия“ пише той и добавя:

„И тъй, светът доживя до чудното зрелище, че не пострадалата и в правото си нарушена Турция се обърна против българското съединение, а … матушка Русия.

Матушка Русия не ръкопляскаше и не викаше браво на смелите българи, а посипа незарасналата рана със сол…“

Защо впрочем Русия е против Съединението на България? Артур фон Хун отлично знае причините и не пропуска да ги спомене:

В същото време, когато княз Дондуков-Корсаков въведе организацията в България, комисарите на великите сили пък изработиха в Пловдив един „органически устав“ за Източна Румелия. Тук отново Русия се погрижи да се направи румелийският устав така, щото да стане турският генерал-губернатор петото колело в колата. Което значи: Русия направи невъзможно съществуването на турския генерал-губернатор в Източна Румелия, в случай че му дойде на ум да покаже, че е чиновник на султана. Но ние трябва да бъдем справедливи и да признаем, че на двамата губернатори Алеко паша – Богоридис и Гавраил паша – Кръстевич, не им идваше никога на ум, че са турски чиновници. …

Над тях и над областното събрание висеше като управляващ дух представителят на Царя, руският генерален консул в Пловдив. Отначало всичко вървеше по мед и масло, докато влиянието на Русия не беше унищожено от самите ѝ представители в България. “

По-натам отлично познавашият руската имперска политика германски кореспондент излага причините за настъпилия разрив между българския народ и Русия:

„Русия се възползва от това обстоятелство, преобърна България и Източна Румелия в руска губерния и създаде в нея един руски авангарден корпус, който беше готов всяка минута да нападне Турция. Русия мислеше да управлява по своему Източна Румелия чрез генералния си консул от Пловдив, а България – чрез несамостоятелния „bon jeune prince“ Александър фон Батенберг. Така наричаха княз Александър в Русия. Че Русия се е излъгала горчиво в това отношение, това ни показва най-добре историята на следващите три месеца. Но аз пак мисля, че Русия е могла да осъществи плановете си и да присъедини към себе си двете страни веднъж завинаги, ако бе удовлетворила, поне отчасти, справедливите желания на българския народ и ако е била по-внимателна при избора на оръдията за политиката си.

Българите не са родени за камшик и робство

Години наред и не случайно ни бе внушавано, включително в училище, че ние българите имаме робска психика. Но ето какво пише германският познавач на Балканите и Русия:

„Че България не е Туркмения, която може да се управлява просто с камшик, това Русия трябваше да знае.“ – пише Артур фон Хун. И продължава:

„Ако другите не са знаели туй нещо, то е простимо. Но за Русия не е простимо, защото България беше за нея през цял един век главната точка за източната ѝ политика. Русия, следователно, трябваше да познава България и българския народ, както себе си. Но не това беше случаят. Руските дипломати не изучиха добре характера на българския народ, та затова се излъгаха горчиво. Те мислеха, че ще могат да управляват българите с камшик, както татарите и туркмените. Не господа, руски дипломати, българите не са родени за камшик и робство, а за самостоятелен, свободен живот. Лозунгът на българския народ е: „Свобода, независимост и България за себе си.“

След като излага имперските стремежи на Русия – причина за гнева й към непокорните българи, изплъзнали се от опеката й, опитният германски военен кореспондент запознава читателите не само със събитията, но и с ходовете на дипломацията на Великите сили.

Той съобщава, че в Цариград се провежда конференция „под пътеводната звезда на северните сили“ и изрично уточнява, че под „северните сили“ има предвид Русия, Германия и Австрия:

„Посланиците на северните сили веднага след избухването на Пловдивската революция посъветваха Турция да влезе с войска в Източна Румелия и да потуши въстанието със силата на оръжието.“

Турция мобилизира войската си, но предпазливо изчаква с нападението и Артур фон Хун описва по-нататъшния ход на събитията:

„Въпреки това, че конференцията бе решила да се възстанови стария ред в Източна Румелия, решението ѝ остана все пак на книга.

В този драматичен момент Англия застава на българска страна и подкрепя Съединението. Тя успява да усмири гръцките претенции и оказва дипломатически натиск върху Турция да не бърза с въоръжен отговор. Румъния също е убедена да кротува.

Мобилизираните български войски се придвижват към турско-българската граница на юг в очакване на войната с пряко засегната от нарушението на Берлинския договор Турция. В това време в Цариград се водят дипломатически преговори.

Германският кореспондент пише:

„Когато княз Александър беше почти напуснат от посланиците на великите сили, английският генерален консул Ласцелес го съпровождаше във всичките му пътешествия между София и Пловдив и показваше явно пред света, че могъща Великобритания покровителства България и княза ѝ.

Също и поведението на английския представител в Цариград, сър Уилям Уайт, показваше явно, че Англия никога няма да се съгласи с решението на конференцията относно окупирането на Източна Румелия от турските войски. Също така няма да излъжем, ако приемем, че сър Уилям Уайт е издействал, щото Турция да не послуша съветите на Русия, Германия и Австрия. Посланиците на северните сили се разгневиха до такава степен на английското упорство, щото съобщиха на английския представител, че ще свършат работата и без съгласието на Англия; но това не беше тъй лесно, както си представяха дипломатите на северните сили. Най-много се разгневи матушка Русия.“

Обявяване на сръбско-българската война

Кореспондентът на „Кьолнише Цайтунг“ е в Пловдив, когато събитията започват да се развиват с  главоломна бързина. Той описва сръбските погранични провокации  на 1-и ноември и опровергава безсрамната лъжа, че българите били навлезли в сръбска територия:

„Отчисляването на княз Александър от руската армия насърчи враждебните намерения на Сърбия. Положението от час на час ставаше все по-критично и на 1 ноември пристигна една телеграма в Пловдив със съдържание, че сърбите са нападнали една българска рота, но били отблъснати със загуба от 8 мъртви войници. Сърбите отричаха, че са преминали българската граница и обвиняваха българите… Сърбите лъжеха безбожно… Всеки човек знае добре, че българите тогава се нуждаеха от мир и че интересите им никак не са позволявали да нападат сърбите и да предизвикат война.“

Въпреки усилията на княз Батенберг да възпре по дипломатичен път безумната авантюра на Сърбия, в три часа посреднощ на 2 ноември, Артур фон Хун е събуден с известието, че Сърбия е обявила война на България и че княз Батенберг потегля за София.

В момента на изненадващото нападение, осиротялата откъм команден състав не добре обучена българска армия се намира на стотици километри от сръбско-българската граница, тъй като очаква нападение от Турция. Прехвърлянето на пехота и артилерия в края на 19 век се извършва бавно и мъчително. Съвременният човек трудно може да си представи как се ходи пеша стотици и стотици километри по лоши, прашни и кални пътища, при липсваща или оскъдна храна и медицинска помощ.

За учудване на света българите се справят!

Те изминават стотици километри за 2-3 денонощия и незабавно, без да имат време да отдъхнат, се хвърлят в бой, защитавайки земята си от нашествениците. По границата със Сърбия малобройните български погранични отряди изненадват настъпващите многобройни войски на крал Милан с яростната си съпротива и успяват да забавят сръбското нашествие, докато пристигнат подкрепленията.

Една млада, неопитна армия с двадесетгодишни пълководци защитава независимостта, свободата и обединението на България. Княз Александър I е на 28 години, началник-щабът – на 24, а военният министър е 29 годишен.

 „Само едно нещо липсваше на сръбската армия – българската храброст.“

 Артур фон Хун последователно изрежда всички военни, стратегически и политически предимства на враговете на българското Съединение:

„Сръбската армия във всяко отношение надминаваше българската. Тя имаше опитни генерали и офицери, един добре организиран генерален щаб, превъзходни пушки, достатъчна кавалерия и многочислена артилерия. А българската армия беше лишена, сякаш, от всички тези неща. Тя имаше, вместо опитни генерали, неопитни млади капитани и офицери, недостатъчна кавалерия, малко топове, лоши пушки и неопитен генерален щаб. Само едно нещо липсваше на сръбската армия: българската храброст.“

На 2 ноември 1885 година княз Александър Батенберг отправя Манифест до българския народ:

„Всеки българин способен да носи оръжие да дойде под знамената да се бие за своето отечество и свобода, за защита на земята ни от нахлуването на нападатели.“.

Призивът предизвиква невиждан приток от доброволци.

Щабът на Източния корпус, който е най-отдалечен от западната граница, разработва подробен план за прегрупиране, известен като Марш маньовър.

Първи пехотен софийски полк изминава над 136 километра и на 5 ноември е на Сливнишката позиция, където въпреки умората от дългия път се хвърля в бой с УРА на уста. Девета харманлийска дружина от 2 до 7 ноември изминава пътя от Харманли до Сливница без нито един изоставащ войник. Преминавайки през София, войниците викат „Ура“ и повдигат духа на населението. По пътя са настигнати от Осми пехотен приморски полк, който записва ненадминат до днес в световната военна история рекорд, изминавайки 95 километра за 32 часа!

Българският народ стои непоколебим като канара и отблъсква с желязна ръка отровните стрели, отправени към него от северния колос с дървените крака

Навярно днешният читател се пита: но защо не сме изучавали тези пълни с възторг към България репортажи в училище, защо не знаем нищо за автора й, защо не сме го чували дори? Ето защо. Заради този и други подобни пасажи, в които се четат думи неласкави към руските домогвания спрямо България, но преизпълнени от възхищение към бранещите своята независимост българи:

„Българската армия не се съсипа от оттеглянето на развратните руски офицери, а се подсили още повече. Тази беше първата злонамерена постъпка на матушката против България; но след нея последваха и следват още и до днес цяла върволица коварни действия, подкупи, нихилистически покушения на българския държавен глава и много други зловредни намерения за задушаването на България. Но всички тези лоши намерения не можеха да намерят почва в България. Българският народ стои непоколебим като канара и отблъсква с желязна ръка отровните стрели, отправени към него от северния колос с дървените крака.“

Поколения българи бяха лъгани и възпитавани, че Русия, която Георги Раковски нарича „всякога проклета Русия“, е наша двойна освободителка и неизменна благодетелка. Това обяснява странния факт, че от всички преживели съветска окупация източно-европейски народи, само българите не са имунизирани от антибългарското „русофилство“.

Дълги години не ни бе позволявано да четем не само чуждите автори, но дори и българските възрожденци, десетилетия бяха преиначавани и премълчавани думите на Ботев и Левски, публицистиката на Захарий Стоянов, брошурата на Раковски „Преселение на българите в Русия“, гневните стихотворения на русофила Вазов, отправени към агресора Русия и т.н.

Само и само, за да не си познаваме историята и да повтаряме безкритично наизустена една фалшифицирана история.

Текстът е специално за Антени.бг

 

- Реклама -

spot_imgspot_imgspot_imgspot_img

Последни новини

google-site-verification: google8d719d63843e6dc9.html