-3.7 C
София
сряда, 1 декември 2021 г.

Режисьорът Георги Стоев: Джони Пенков беше щастлив човек (УНИКАЛНИ СНИМКИ)

Джони Пенков и Джеки Стоев по време на снимките на филма „Летете с Росинант“ (Снимка: Личен архив на Джеки Стоев)

АНТЕНИ

Чувството за хумор и ведрият поглед към живота са запазена марка за Джони (Георги) Пенков и приятелите му Джеки (Георги Стоев) Стоев и Чарли (Христо Илиев). Тримата са неразделни повече от 50 години. Нито един от тях не е дипломиран кинаджия, но са великолепната тройка в българското кино. Освен любовта към изкуството ги свързват смехът и нестандартният поглед към нещата от живота, представен в игрални и документални истории. А заедно и поотделно са получили над 40 престижни международни награди. Представители на столичната бохема, те са ненадминати купонджии и големи зевзеци, които умеят да се шегуват и един с друг.

„Джони и Джеки и Чарли са си извоювали привилегията да бъдат лошите момчета на българската култура и с годините нито стават по-добри момчета, нито престават да бъдат момчета. Да си лошо момче значи да си готов да се шегуваш с всичко, включително и с това, за което други са готови да си дадат живота (поне така твърдят)“, пише за тях Георги Лозанов и добавя, че Джони Пенков е рядка порода интелектуалец, чието присъствие само по себе си е афоризъм. „Още в бившето общество той беше носител на критически дух, на воля за съпротива и на нестандартно поведение. Основното, за което се бори, е правото да живееш живота си без принуда – така, както го разбираш, и специално за правото да се забавляваш.“

Георги Пенков учи минно инженерство, след това се прехвърля в машинно и накрая излиза от ВМЕИ „Ленин“ като радиоинженер. После специализира във Франция електроакустика и работи като звукооператор, озвучил е над 100 късометражни филма. По киното го запалва Рангел Вълчанов през 1960, когато снимат „Търси се спомен“. Впоследствие Джони се захваща и с документални ленти, изявява се като актьор в игрални филми, влиза и в групата на Радой Ралин „Фокус“ за кратки сатирични филми, озвучени от джазмена Милчо Левиев.

Джони има две деца от два брака. От първата му жена, актрисата Мирослава Стоянова, е синът му Тодор. Дъщеря му Ина е от втория му брак с Дениз Герганова, която е инженер.

В материала са поместени и уникални снимки на Джони Пенков, предоставени от Иво Хаджимишев и Джеки Стоев. Разказите към снимките са на Иво Хаджимиев.

Интервю на Мария Петкова

– Навремето вашето трио е имало проблеми с властта, нали?

– Не се оплаквам, предпочитам да се хваля. Добре си живеехме. Въпреки социализма се забавлявахме, като им се подигравахме. Измисляхме вицове и най-различни щуротии. Някои от колегите ни се радваха, други злобееха. И сигурно е имало защо – на нашите филми зрителите се смееха, а на техните скучаеха. На един купон, пак след някаква щуротии, колега просъска: „Вие сте шутовете на социализма!“, а Джони му отвърна: „Може да си прав, брато! Но през Средновековието само шутовете са имали някакъв шанс да запазят достойнството си“. Някак бяхме се измъкнали от железните клещи на системата. Най-вероятно защото, за наше щастие, ни смятаха за идиоти. Приятел ни разказа как един от големите киноначалници казал за нас: „Абе, оставете ги тия нещастници с кучешките имена – Джеки, Чарли, Джони?!“. Не само че не се обидихме, а даже се зарадвахме. Доста по-добре е да определят имената ни като кучешки, а не като плод на идеологическа диверсия.

– Разкажете ни някоя от съвместните ви весели истории.

– Спомням си едно наше пътуване до Куба с Джони, Чарли и Милан Огнянов. Пътувахме дотам с кораб, а капитанът се оказа много готин човек. Питал съм се

дали океанът прави хората свестни, или просто отблъсква говедата…

Още първия ден ни покани на кафе, уиски, бадеми, за да се опознаем. Щяхме да пътуваме почти месец заедно, а и правехме репортаж за живота на кораба. След толкова време в морето моряците все се заканваха: „Само да стигнем! Като ги погнем ония ми ти кубинки, земята ще се тресе!“. По пътя Джони изнамери отнякъде едно еротично списание – но не порно! – с хубави разсъблечени мадами. Започна да привиква един по един моряците в каютата, като на масата беше сложил списанието, както и един микрофон. Показваше им някоя мацка и ги питаше: „Кажи сега какво мислиш за тая?“. „Тая русата, ох, мамо! Ще я скъсам! Пълна програма ще има!“, закани се Гошо Бичмето, който беше от първите. Следващият започна: „Ах, на батко сладкото миньонче, ще го завъртя на…“ и т.н. Записа сигурно около 3 часа монолози. Преди време дори го навивах да ги издаде на диск. Не бяха цензурни, но пък бяха искрени. Следващата спирка беше в Матанзас, където, докато се мотаехме, видяхме плакат за концерт на Бисер Киров, с когото отдавна се знаехме. И понеже не намерихме мулатка, отидохме на концерта. Имаше настроение, хората се забавляваха. Когато шоуто свърши,

го поканихме с целия оркестър да гостува на кораба.

Имаше и две певици – беквокали. Едната беше руса и с пищни форми, а другата – брюнетка, миньонче. Настана голяма радост сред морските вълци. По едно време Джони потупа микрофона и обяви, че е направил изобретение, за което иска да сподели, но с изричната молба да не се разгласява за него извън кораба, защото още не го е патентовал и може да му го откраднат. Никой не се учуди, защото повечето знаеха, че той е инженер и титлите му – ст.н.с. ктн, са автентични. „Конструирал съм уред, който записва мисли – ето!“, заяви той, взе „Награ“-та – магнетофона, с който записва, и допря микрофона до главата на Гошо Бичмето. А той тъкмо беше вперил поглед в деколтето на русата певица – очите му ще изтекат. След малко Джони каза: „Чакай да видим какво съм регистрирал!“ и пусна магнетофона. Оттам се чу дрезгавият глас на Гошо: „Тая, русата, ох, мамо! Ще я скъсам! Ще има пълна програма!“. Всички останаха като гръмнати. А Джони невъзмутимо продължи: „Чакай да видим другото момче какво мисли“, и му лепва микрофона до главата. След малко: „Ах, на батко сладкото миньонче…“. Настъпи пълно мълчание – муха да бръмне, ще се чуе. Чак след малко се усетиха и избухнаха в смях.

– Имаше ли нещо, което да го тревожи така, че да не се усмихва?

– Винаги предпочиташе да се радва, че е жив, вместо да се оплаква. Много му се събра напоследък – тъкмо се оправи от едно, то се получи друго.

Накрая имаше ужасни болки, не можеше да говори,

но никога не е падал духом. Винаги с всичко се шегуваше и правеше само това, което обича. Щастлив човек беше. Последно снимаше от прозореца си филми и се майтапеше, че така спестява транспортните разходи. Пред очите ми е един кадър с кофи за боклук, до които лежат бездомни кучета, и когато звънват камбаните на черквата, те се изправят, поглеждат натам и започват да пеят в хор: „Ауууу“.

– Липсва ли ви много вече?

– Вярвам, че ще се обажда. Още първата нощ, след като си отиде, го сънувах. Разказа, че компанията горе е чудесна. Събрали са се с Радой, Милчо, Рангел… Обеща да ни посрещнат, но каза да не бързаме, имало още време.

 

 

Детският портрет на Джони Пенков в Панчарево е направен от баща му – художника Иван Пенков, и е част от „фотографическия албум на семейството от книгата „ПЕНКОВИ Светлописците“ , която предстои да излезе от печат до края на ноември 2021 г. Негов съставител е големият ни фотограф Иво Хаджимишев, който коментира снимката така: Готов за лудории, бъдещият инженер старши научен сътрудник кандидат на техническите науки и голям зевзек от национално значение гледа строго към своя създател. И за да не се чудят чужденците какви са тези титли и пред името на това невинно дете от снимката, трябва да поясня, че в началото на последния български преход, който продължава вече 32 години, доц. Джони Пенков заедно с Тодор Колев и ТОТАЛНИЯ НАБЛЮДАТЕЛ Ст. Ст. Александров участваха в едно хумористично радиопредаване „Как ще ги стигнем американците“. И докато те забавляваха цялата нация с остроумни коментари, едни наши младежи светкавично надминаха американците по първоначално натрупване на капитали…

 

Част от екипа по време на заснимането на документален филм за големия скулптор Хенри Мур, Великобритания 1980 г. Героят на произведението Хенри Мур (вляво) си гледа работата. Свидетели на процеса – прави от дясно наляво: перфекционистът на акустичните изкуства Джони Пенков – в случая много сериозен, долавя с микрофона си интимните звуци на ваятелството, Тома Томов, сценарист на филма, с цялата си интелигентност съзерцава процеса на съзиданието, за да го обясни на българския зрител, Павел Васев – режисьор и оператор, пренася тази магия върху лентата за бъдните поколения в компанията на втория оператор Красимир Моллов, без който филмът нямаше да е на фокус. Иво Хаджимишев гледа да не помрачава съкровения момент и стои зад фотоапарата си, за да направи тази историческа фотография, без да пречи на звукозаписа.

 

Музикалният квартет 3 + 1 – Джони Пенков с глашатайско барабанче, Джеки Стоев – миничинели, Ицко Финци – истинска цигулка, и Христо Илиев Чарли – дайре, или както на шега са обявявали „един евреин свири, трима българи му пречат“ по време на изпълнение, преди да дойде кварталният милиционер. В центъра на събитието, както във всички прочути „Фокус“-и, които българите си спомнят от кинопрегледите, се забелязва Радой Ралин.

 

Трима режисьори и един тон инженер на борда на кораба „Славянка“ на път за Куба, 1980 г. Мъжете с каубойски шапки от ляво надясно са: Христо Илиев-Чарли, Джеки Стоев, Джони Пенков и Милан Огнянов. Тук те изглеждат като щастливи безделници, но това е само привидно. От това пътуване се раждат два планирани филма „Боцмана и неговите момчета“ и „Доминго“, както и един късометражен – за бедстващ кораб, на който българския екипаж помага.

 

Неразделните приятели по време на снимането на „Патилата на Спас и Нели“ през 1987 г. От ляво надясно: Милан Огнянов, Христо Илиев-Чарли, Джеки Стоев и Джони Пенков, без да се брои кучето Спас.

- Реклама -

spot_imgspot_imgspot_imgspot_img

Последни новини

google-site-verification: google8d719d63843e6dc9.html