-3.2 C
София
сряда, 1 декември 2021 г.

Поетесата Камелия Кондова: Още усещам прегръдката на Фотев и Левчев

Камелия Кондова
Снимка: Мария Костова, БНР

Камелия Кондова е сред най-талантливите ни поетеси, възхитила големи творци като Христо Фотев, Любомир Левчeв, Недялко Йорданов. В края на септември тя получи Националната награда „Изворът на Белоногата“ за цялостно творчество и принос в българската литература. Има 11 издадени стихосбирки и е носител на още много престижни отличия, сред които е и Националната литературна награда „Дора Габе“, която се връчва на 5 години за значителни художествени постижения.

Интервю на Мария Петкова

– В свое стихотворение казвате, че сте се родили в свят „оздравял от глупавата болест да обича“. Така ли усещате времето, в което живеем? Ако можехте да избирате, кога бихте искала да се родите?

– Това е момичешко стихотворение. На младостта ѝ отива да се чувства необичана, недоволна, неблагодарна дори… С днешна дата гледам на този цитат с умиление. Все по-малко склонна съм да обвинявам времената и пейзажа. Разбрах, че са състояния, лични състояния, и мога да ги създавам и променям, че зависят от мен самата. Без нарочни революции. Да, възможностите ми са само да „творя“ микровреме и микропейзаж, но това ми е повече от достатъчно. В каквито и времена да се роди човек, изборът му се свежда до това да обитава тъмното или светлото.

– Какво най-силно ви разочарова в днешно време и какво ви радва?

– Ако говорим за разочарования, неизбежно ще се наложи да обвиняваме някого, нещо. А аз вече не правя така. Ще отговоря с цитат на една прекрасна поетеса, Виолета Христова: „Не се разочаровам, а прибирам сърцето си до следващия повод“. Колкото до радостта… децата ме радват, моите пораснаха, сега се хващам, че залитам по чуждите, явно ми е спешно да осъмна баба.

 – Кое ви спасява в тежки моменти и в какво вярвате?

– Любовта и приятелството. Винаги те са ме спасявали. В тях вярвам.

– Какъв съвет бихте дали на децата си за излизане от душевна криза. Съветвате ли ги изобщо?

– Така се случи, че ги родих почти невръстна. Отгледах ги, сякаш са ми братче и сестриче, нямах дистанцията в годините, за да ги съветвам. Но резултатът показва, че и само любов е достатъчна. И чувство за хумор, което е спасително за излизане от всякакви кризи. Имам късмета и двамата да го притежават. Аз няма как да възпитам такова чувство, мога само да съм щастлива, че са въоръжени с него.

– Може ли поезията да спасява? Има ли интерес към нея днес? Като жури на литературни конкурси, какво мислите за съвременните автори и има ли нови тенденции?

– Това е мисията ѝ – да спасява. Такава е мисията на всяко изкуство. Интересът към нея не зависи от вчерашни или днешни дати. Винаги е имало хора, които не могат без нея, има ги и днес. Хора, които я създават, и хора, които я четат. Четящите са повече и така трябва. Но аз не съм мерило. Така е в личния ми пейзаж, обградена съм от четящи хора и с времето се научих да не прекрачвам в други пейзажи. Разбира се, че има прекрасни млади автори. И в момента подскачам от радост при появата на талантливо стихотворение. Сега имам радост накуп – член на журито съм на националния конкурс „Веселин Ханчев“, предстои обсъждане с останалите членове – Васил Видински и Ина Иванова. С огромно удоволствие слагам в импровизирана папка „Чудеса“ творбите на талантливи момичета и момчета.

Поезията не е мода, така че тенденциите не работят. Вече мога от първа среща с творбите на автор да разпозная кога е съдбовно и кога е упражнение в поезия. Упражненията са по-безопасни. Защото поезията може и да спасява, но боли. Чисто физически боли. Просто поетите умеят да трансформират болката в красота.

– За вас чудесни думи са писали хора като Христо Фотев, Любомир Левчев… познавахте ли се с тях?

– Да, имах късмета да ги срещна в невръстните си години. Не мога да говоря за литературни приятелства, защото не беше реципрочно. Те ми бяха приятели, аз нямаше как, нямаше какво да им дам от камбанарията на моите 16 години. Но още усещам прегръдката им. Големите умеят да прегръщат и да закрилят. Такава личност в живота ми беше и Иван Динков. Той ръкопашно ми раздаваше уроци по поезия, буквално съм получавала шамар, е, щадяща плесница, но плесница, когато се забатача в „растителни оди“ и „карамелизирани“ стихове. Истинско литературно приятелство преживях, а и още го живея, въпреки че той вече е небесен, с Гриша Трифонов. Срещнах го на по-осъзнати години и съм благодарна за времето, което обитавахме заедно. Много ми липсва!

Христо Фотев
Снимка: БНР

– Кое е най-голямото изпитание, през което сте минали, най-щурото нещо, което сте правили и най-важният урок, който научихте?

– Това са ми изпитанията – да остана цяла след загуба на приятел, на близки. Не се свиква с това. И всъщност никога не оставаш цял. Но сглобяваш парчетата и се учиш да живееш с отсъствия. Колкото до урока, има си предисловие. Аз съм пространствен идиот, изтокът ми е запад, северът – юг, лявото ми е дясно. В студентски години по нощите на гара Горна Оряховица в ужас да не пропусна влака, хващах влак в противоположна посока. И така… няколко пъти. Баща ми търпеливо палеше колата и отиваше да ме посрещне на варненското летище, защото се прибирах по-най-сложния начин: от Горна Оряховица пристигах в София, там – на летището, самолет за Варна и в крайна сметка се озовавах в родния си град Добрич. На третия път, когато се случи това сложно пътуване, баща ми ми каза: „Виж, просто е, накъдето те влече, обратно е правилната посока“.

– Пишете преди време: „Голямата любов се умори / на мене всеки път да ми се случва“, но изглежда, че отново ви се е случила – с талантливия ни актьор Любо Чаталов. Разкажете ни за тази среща.

– Да, иронии… Поезията много обича ирониите. Тези животоспасяващи плесници, които ти казват: Никога не казвай „Никога“! С Любен се срещнахме в Балчик, събра ни годишнина от смъртта на един великански поет – Йордан Кръчмаров. И двамата не помним какво точно се случи, не защото сме били безпаметно пияни, а защото стана като дишането, след тази среща просто заживяхме заедно. И така вече пет години… Много харесвам и ценя в него това, че не обича да обговаря нещата, аз също. Ние никога не сме коментирали нашите взаимоотношения, просто ги живеем. А това е много красиво и много се доближава до истината.

Поетесата и Любо Чаталов
Снимка: Десислава Кулелиева, 24 часа

– Как се промени животът ви, откакто сте двамата? Имате ли стих за него?

– Толкова хармонично никога не съм живяла. Любен дава вид, че е на същото мнение. Нали ви казвам, не обговаряме. Няма специални жестове, не са необходими. Но вълнението е ежедневно, събуждаш се и те обзема направо възторг, че любимият ти човек е до теб. Всеки ден. Дори когато се разнежим прекалено, го правим през хумора. Имам една среднощна „серенада“. Любен е самата толерантност и гледа с мен романтичен филм, въпреки че не му интересен.

Там „Ромео“ изнася серенада на любимата. Аз се лигавя, че Любен никога не ми е правил серенада. Часовете са среднощни – към 1-2 часа. Любен става тържествено от леглото, изправя се пред мен и прочувствено запява една весела нецензурна песничка от фолклора ни. Покланя се и си ляга. Вече не мрънкам, че не прави романтични жестове, тази „романтика“ ми държи влага още.

Стих за него… „Вързах си гащите“, като му посветих цяла любовна книга. Стихотворения, писани през годините, събрах ги между две корици. Те невинаги са били посветени на конкретен мъж, поезията е малко „къде го чукаш, къде се пука?“. Кръстих книжката „Спомням си, че и без тебе съм живяла“ – същото стихотворение завършва със… „само нямам никаква идея как“ и му посветих книгата.

– Каква е вашата „рецепта“ за щастлива любов?

– Смях, много смях, през сълзи – но смях. Не насмешка, не присмиване, чист, спасителен смях от сутрин до вечер, споделен смях.

– Двамата работите по съвместни проекти. Разкажете ни за тях, както и за вашите лични. Споделихте и че пишете сценарий за филм, Любо Чаталов ще участва ли в него?

– Любен е такава добра душа, че участва. Ако може да помогне, изобщо не го коментира. Сега пътува с мен до Търново само за да прочете откъс от една книга, на която съм редактор, и да зарадва автора на премиерата му. Импровизирахме една наша щуротия – поетично-смешен спектакъл „Помощ, тя ме обича!“.

Имаме си опорни точки в него, разбира се, но всеки път ни е интересно, защото импровизираме. Иначе не наричам заниманията си проекти, а работа. Ежедневна. В последните години съм предимно редактор и твърде често коректор на различни произведения – от стихосбирки, през романи до… в момента редактирам една готварска книга. Работя и с млади хора в няколко издания на курсовете по творческо писане, при Любен пък пристигат млади кинаджии. Никак не ни е скучно. За филма още нямам право да говоря. Написах сценария, но идеята и цялото начинание е на режисьора Румен Иванов-Роко. Негово е и правото да оповести, когато се завърти киноколелото.

– На какво искрено се смяхте напоследък? Имате ли любим виц?

– Смеем се всеки ден, това ни е начинът да преработваме тъгата, тревогата, загубите. Вицовете са спрямо конкретните ситуации, твърде често илюстрираме отношението си към събитие точно с виц. Затова и имам много любими. Напоследък се хващам, че повечето са от „папката „черен хумор“, но това ни позволява предимно ние самите да не се вземаме много на сериозно.

– За какво си мечтаете?

– Само за здраве, за още дълги споделени години с Любен и с приятелите.

Щастлив човек ли сте?

– Да. И всякакви други словесни еквилибристики ще размият отговора.

– Моля, споделете с читателите ни стих, който последно написахте, или ваш любим, който често си припомняте.

– Нямам любим стих. Нямам мой любим стих. Имам любими от любими поети. И това е нормално. Стихотворенията започват да имат собствен живот след написването, да стигат до други хора, да им стават любими или далечни… Ще ви споделя последното си стихотворение:

ЛЮТЕНИЦА

По-сама от самотата само,

цялата във чушки и домати,

почвам тази лютеница, мамо,

та дано съвет да ми изпратиш.

Слагам я прилежно на котлона.

Бъркам я във твоята тавичка.

Ала пак набирам телефона ти.

Даже чувам, че не съм самичка.

Виж, дано да се сгъсти навреме.

Пръска гневно – цялата съм в рани.

Цялата съм спомен… Но без тебе.

Как без теб човечество да храня!?

Мамо, обеща да не умираш!

Затова наужким те изпратих.

 

Вече се сгъстява и събирам

същината – чушки и домати.

 

Източник: в-к „Галерия“

 

- Реклама -

spot_imgspot_imgspot_imgspot_img

Последни новини

google-site-verification: google8d719d63843e6dc9.html