-3.7 C
София
сряда, 1 декември 2021 г.

Мария Сапунджиева: В предишен живот съм била медицинска сестра на фронта

Сника: thesite

Мария Сапунджиева продължава да обира овации в сценични хитове – в две от най-новите заглавия касоразбивачи  на топ продуцента Кирил Кирилов – „Направихте ме на луд“ и „Смехът е разрешен“, в режисирания от Георги  Кадурин „Петък 13“, във „Вечерен акт“ на Съни Сънински в Театър 199. В тях една от най-добрите комедийни актриси е смешна до сълзи и трагична до абсурдност.        

Интервю на Албена Атанасова

-Вълнувате ли се от политиката в родината, госпожо Сапунджиева?

-Никога. Винаги гледам да я заобикалям. Но се вълнувам от социалните проблеми в страната ни. Принципно се спасявам в прекрасната си работа – чрез нея бягам от действителността ни, която никак не е розова. Абе, майка ми ме е родила с късмет.

-Има ли артисти в рода ви?

– Не. Родителите ми са инженер и акушерка, вероятно съм наследила своята артистичност от баба ми. Тя имаше страхотен глас – искали са я за професионална певица, но баща й не я е пуснал, смятал го е за срамна работа. А когато същата тази моя баба чу, че мечтая да ставам артистка, започна да се кръсти: „О, Господи, защо, бе, защо, бе?“. Палеше свещи да не ме приемат – и първия път ме скъсаха. Но после като видя колко страдах, обърна палачинката и тръгна да пали свещи, че да ме приемат: „Господи, Господи, нека да влезе.“ Та може би там някъде има нещо. Някакъв ген. Неведоми са пътищата господни.

-А не искахте ли да бъдете лекарка?

-Тази професия винаги ме е привличала, винаги много съм я уважавала. Сигурно в предишен живот съм я практикувала.

-Имате ли доказателства за това?

– Да. Бях в първи клас, когато ме пратиха на лагер школа на Българския червен кръст в Говедарци. Имаше подобни неща през социализма. Бяхме с братовчедка ми – всеки ден лекции и упражнения, а на финала изпит. Падна ми се превръзка през брада. Прави се много сложно през врата и през челото. Абе, не е за дете на 7. Изпълних задачата перфектно и всички бяха впечатлени.

Няма от къде да имам тези познание и опит. Явно са закодирани в подсъзнанието ми. Моя приятелка зъболекарка пък открай време се чуди защо толкова много се интересувам от къде тръгва всеки здравословен проблем – защо е този мой интерес към зараждането на болката. Вероятно съм била медицинска сестра някъде в Русия по военно време. Иначе около мен е пълно с медици – майка ми, сестра ми, свекърва ми, която толкова мечтаеше да бъде лекар, че ходеше да помага като доброволка. И двамата й внука – и синът ми, и племенникът ми станаха доктори. Има нещо необяснимо. Но животът е интересен със загадките си. Винаги предлага знаци – важното е да ги разчетеш.

-Вие успявате ли?  

– Надявам се. Имам страхотна интуиция, която се засилва с годините. Каже ли вътрешният глас нещо и аз не го послушам, задължително греша. Просто си го знам – то е като предупреждение, като усещане. Всичко на света е енергия, която се върти. Вярвам в това. Затова обичам траките и тяхната философия за прераждането. Фен съм им, били са много яки хора. Но всеки вярва в нещо или някого според личния си избор – не може да даваш акъл на хората.

-Синът ви каква специалност има?

– Добрин искаше първо да задълбае в гастроентерологията.  Но лекари от старото поколение, които са истински учители, му обясниха, че преди това трябва да специализира вътрешни болести. Шест години. Той обаче беше убеден е, че е редно да мине през всичко, за да бъде сигурен в себе си и да има самочувствие. Смело върви по пътя.

-Брат му с какво се занимава?

– Марко е втора година в Лесотехническия институт – горско инженерство.

-А вие какво си спомняте от първите години на кариерата ви?

– Репетициите на „Ла страда“ в сградата на днешното „Театро“. Започнахме „Хамлет“ със Сашо Морфов. Но забременях с Добрин и Сашо ми каза: „Изчезвай, не искам да ми тежиш на съвестта – трябва да родиш това дете“. Така че не стигнах до премиера. И на следващите ми репетиции с Морфов пак забременях. А влязох в „Декамерон“, за да може Рени Врангова, жената на Сашо, да излезе в отпуск по майчинство. Но прихванах от нея и бях много щастлива. Все пак казах на Морфов: „А, стига толкова, трети път няма да мога“.  Явно Сашо ми действа оплождащо – творчески и всякак. После в „Зад канала“ останах 7 години.

В култовия „Клуб НЛО“
Снимка: 24 часа

-Има ли нужда съсловието от Морфов?

– Безусловно. Не може да си гониш творците. За мен това е политика, която обслужва лични интереси. Но страда сцената, страда публиката. Намесват се отношения на ниско и жалко ниво, които не разбирам.  Всичко това обаче само го предполагам,  не мога да бъда категорична. Морфов затова е творец – да е искрен, което е достойно за уважение. Дори да е краен, е длъжен да казва истината – а тя е жестока, от нея боли. Друга тема е, ако някой не го устройва. А Сашо – понеже не може да промени системата, реши проблема за себе си и замина.

-А вие как постъпихте?

– Аз от 1992-ра зачаках реформата. Тя не идваше, не идваше, не идваше, а годините си вървяха. Животът си минаваше, аз остарявах. Затова излязох на свободна практика. Не ща да умра на щат. Хич не е лесно – вече две петилетки и половина издържам. Случват се тежки и крайни моменти, но съм свободна. Свободата има цена и аз я плащам.

Сашо Морфов  прави същото. Важното е да зависиш само от себе си. Въпреки че от 10 заглавия преди пандемията, сега играя 3. Салоните бяха пълни, публиката преливаше. Днес оцелявам – на половин хонорар, който стига само за водата и тока. Моят труд заслужава сериозно заплащане. Примерно в Театър „199“ играя във  „Вечерен акт“ от 20 години, а парите са двойно по-малко от преди, въпреки че както винаги влагам тяло, ум, сърце. Те са моите инструменти. Не мога да отмина всичко това с мълчание. Човек трябва да бъде искрен и честен – към себе си и околните.

-Може би тази ваша неподправена искреност ви сродява с някои от най-големите. Мариус Куркински се шегува сериозно, че сте като сестри…

-С него имаме дълбока кармична връзка от ранна младенческа възраст. И двамата сме родени в една и съща година, и двамата сме били рискови бебета на ръба, и двамата умеем да се изправяме след падане, и двамата сме израснали във Варна, а аз съм и родена там. Мариус първо ме е гледал в „Шестте пингвинчета“ – бях в детското театрално студио „Щурче“ от втори клас, той дойде в седми. Караше ме да кандидатстваме в училището за сценични кадри в Пловдив. Аз съм Близнаци, той е Везни – въздушни зодии. Трябвало е да се срещнем в този живот. И тъй като съдбата ни е обща, се разбираме без думи, усещаме се. На каквато енергия съм аз, той е на същата вибрация. Може да не се срещаме често, но когато душите са на едно ниво, те общуват по друг начин. Плачем си на рамото, какво да правим.

-Все така ли ви липсват Велко Кънев и Чочо Попйорданов, с които бяхте неразделни – и на сцената, и в култовия телевизионен „Клуб НЛО“, който и до днес е без аналог?

– Много ми липсват. Останаха само спомените. Може би някога ще се съберем някъде. Когато Велко си отиде, мъжът ми изписа с длето върху парче от сцената на Народния театър думите на Марсел Пруст „Свръхчувстителните хора са солта на земята“. Беше сложно да го направи, защото дървото се оказа ужасно твърдо. Но успя – закачихме го в гримьорната на Велко. В негова памет, над неговото място. Скоро не съм влизала там, но не вярвам някой да му посегне. Да, свръхчувствителните правят изкуството истинско, защото пресъздават обкръжаващата ги среда, тъй като реагират на нея. Затова трябва да им се прощава прекалената чувствителност.

-Кои са думите на Велко, които няма да забравите?

– Той беше мъдрец. Често ми казваше: „Когато те хвалят, винаги имай едно на ум“. Върху програмата на спектакъла „Омайна нощ“ ми написа преди премиерата: „Откровението, Марийке, е много важно за успеха“. Съветваше ме да не продавам малкия апартамент, за да купя голям, тъй като няма да ми трябва един ден. Учител – и в живота, и в театъра. Честен и достоен, истински Лъв – нищо и никой не можеше да пречупи гордостта му, каквото и да му костваше това. Много морален. Не пожела никой да го съжалява. Бях намерила хора с пари, за да му помагат в лечението. Той обаче не пожела.

-Спомняте ли си последните ви срещи?

-Видях го само веднъж да плаче. Вече беше много болен. След представление се прибирахме към гримьорните. Ненадейно се обърна към мен с насълзени очи и ме запита: „Какво изкупвам? Не мога да си обясня какво изкупвам!“. Мислел го е, анализирал е това страдание. Но отговори няма.

-А с Чочо Попйорданов за какво си говорехте?

-О, с него повече действахте – правехме чудни глупости, лудости и идиотщини. Чарът му беше вроден, омайваше наред – и колегите, и зрителите. Бяха много много различни всичките в НЛО – полски букет. Това беше хубавото. Всеки беше много забавен. Така си остана НЛО – класика.

Мария Сапунджиева и съпруга й Георги в дома им в Ковачевица
Снимка: Личен архив

-Вие сте от малкото знаменитости в арт гилдията със стабилен брак: каква е тайната на този съюз между актриса и художник?

– Идващата Коледа с Жоро ще празнуваме 29 години като съпрузи. Догодина, живот и здраве, перлена сватба. Няма тайни, има чувства. Оженихме се по любов, а не по сметка. И двамата бяхме бедни като църковни мишки. Но това, че и двамата се занимаваме с изкуство, много помага. Останахме свободни – всеки съхрани независимостта на другия. Той ми е помагал, аз – на него също. Изключително важно е момчетата да имат баща, а ние нашите ги възпитахме като мъжкари.

Бракът е въпрос на постоянен труд – компромиси, прошки, две напред, едно назад. В интерес на истината помня само трудните моменти, които сме преодолявали. Защото именно те са полезните. Бракът още е и кауза. Най-лесното е двама души да се разделят. По-трудното е да останат заедно. Ясно е, че изпитанията с възрастта стават все по-големи. Но човек трябва да е готов да ги посреща – в името на миналото.

-Правите ли планове – за кино, телевизия?

– Нищо не смея да планирам. Организирах онлайн курс по актьорско майсторство – първо ми беше странно и далечно, но млади хора ме научиха. Това ме зарежда, въпреки че театър не може да се прави онлайн. Но сега студентите ми работят вкъщи върху себе си. Имат задачи за домашно. На 20 октомври ще ги изпитвам. Ще им пиша оценки, ще им давам сертификат.

-Как оценявате ситуацията във вашия бизнес?

– Първо ни затвориха три месеца без работа и без доходи. А сега се оказва, че „Сълза и смях“ – единствената свободна сцена, на която независимите продуценти се мъчат и се гърчат, няма да свали наемите, въпреки че ние играем на половин хонорари. Това не е коректно. Тук е работата на министерството на културата. А не да се стига до скандали. Може и до бой да се стигне. Сега много от постановките се местят в „Театро“. Там обаче е страхотен студ – през зимните месеци ние треперим, а зрителите са с палта. Всички сме на един хал, добре е да си помагаме.

– След като в София е толкова драматично, не смея да ви питам за провинцията…

– О, и там наемите са зверски. Убиват бавно театъра. Това е истината черно на бяло. Но в същото време в министерството на културата хал хабер си нямат какво става извън столицата. Обиколила съм всички села и паланки. Положението е плачевно. Много е зле. Пускат парното пет минути преди зрителите да влязат в салона, въпреки че и топлото влиза в наема. Измислили сме си дебели костюми, за да издеяним. Наскоро играхме в Габрово – в Културния дом. Колега взе да се чуди: „Абе, от къде духа?“. „Ами вдигни главата си и погледни нагоре – има дупка в покрива“, обясних му аз.

В Асеновград също е покъртително. Там подозират, че от общината нарочно са зарязали читалището, за да се разпадне окончателно и теренът да се използва за нещо друго. Много е дълбоко блатото. За да се излезе, е нужен безкрайно съзнателен труд. Иначе театърът ще започне да изчезва малко по малко. Ще остане само в София. А централизацията показва, че държавата е слаба. В провинцията също живеят хора. Но никой не се интересува от тях. Подложени са на културен геноцид. А те са същите като тези, които гледат представления в София – реагират по същия начин, имат нужда от изкуството.

– Дали пък не сте станала песимист?

– С годините е нормално. С минаване на времето човек вижда повече неща, трупа опит. Когато бях малка, хората казваха на майка ми: „Сапунджиева, имаш много слънчево дете“. Сега се опитвам да си напомням тази фраза. Наслагванията обаче тласкат към друго, а не ми се ще. Детето си седи там, някъде в душата ми. Усилията са големи в опитите да го запазя.

Източник: в-к „Галерия“

- Реклама -

spot_imgspot_imgspot_imgspot_img

Последни новини

google-site-verification: google8d719d63843e6dc9.html