0.8 C
София
събота, 29 януари 2022 г.

Григор Димитров: Джони Деп бе първият ми идол

Снимка: AP Photo/Patrick Post
Григор Димитров вече провежда своята предсезонна подготовка, но наскоро той разговаря със своята колежка Ализе Лим, която води рубрика в Tennis Majors, в която провежда интервюта с тенисистите от световния елит. В поредния епизод главен герой е най-добрият ни тенисист, който разказва за първите си стъпки на корта, момента, в който е осъзнал, че иска да се занимава професионално с тенис, приликите и разликите с Федерер, както и някои от най-запомнящите се моменти в кариерата си.
– Спомняш ли си как започна да тренираш тенис?
– Помня, че бях много палаво хлапе. Бях на 3 години, когато майка ми ме заведе на корта и ми даде ракета. Каза ми: „Вземи тази ракета, ето ти тази топка“, докато баща ми даваше уроци на други деца. Никога няма да забравя тази огромна зелена стена – просто отидох до нея и започнах да удрям. Никога не можех да я победя, и до ден днешен не мога (смее се). Това е един от първите моменти, които помня ясно от детството си. След това баща ми ми стана треньор, но никой от нас не знаеше, че това ще е нещото, с което ще се занимавам професионално. Влюбих се в тениса още от първия път, когато играх, но тогава не си казах, че искам да се занимавам с това занапред. Малко по малко баща ми съзря в мен, че има талант и впоследствие започнах все по-често да тренирам. Веднъж родителите ми забравиха, че съм на стената, и останах да играя там през целия ден, при което те се прибират вкъщи и разбират, че не съм с тях.
– Кога осъзна, че искаш да станеш професионален тенисист?
– Играх на турнир в Градинян (Фр), бях на 11 години и спечелих титлата. Прибрах се вкъщи и започнах просто да се взирам в трофея, пишеше „шампион на сингъл“. Тогава нещо в мен каза: „Човече, това е нещото, което ще правя до края на живота си. Изчаках родителите ми да си дойдат от работа и тогава им съобщих решението си. Баща ми отговори просто „добре“, не последва никакъв по-особен разговор. Това беше първият път, когато знаех, че искам да се занимавам с тенис.
– Развитието в нашия спорт изисква значителни финансови средства. Как успя да извървиш целия този път към върха, имайки предвид, че идваш от скромно семейство?
– Наистина оценявам факта, че можех да разчитам на семейството. Моите прабаба и прадядо бяха сред нас и те ми даваха дори пенсиите си, за да мога да си купя самолетен билет. Беше много тежко. Трябваше да намираме всевъзможни начини и до ден днешен не съм запознат изцяло с някои неща, но знам, че родителите ми работеха наистина много. Никога не съм изпитвал нуждата от това да имам нещо в изобилие, беше ми достатъчно просто да вървя напред. Нещата, които ми помагаха в това начинание, бяха вярата във възможностите ми и любовта към семейството. Това наистина ме дърпаше напред и ми помогна да осъзная, че за да постигнеш нещо голямо, не ти трябва много. Каквото имах, опитвах да извлека максималното от него и впоследствие започнах да полагам още повече усилия, станах по-изискващ към себе си.
– В даден момент решаваш да тренираш в чужбина. Кое те накара да вземеш това решение и да работиш с друг, а не с баща ти?
 – Благодарен съм на баща ми, че осъзна, че няма какво повече да ми даде и няма възможността да пътува заедно с мен постоянно. Двамата решихме, че е добре да опитаме нещо ново, което ще подпомогне кариерата ми. Нуждаех се от повече работа във фитнеса, както и от по-голяма финансова подкрепа, която на онзи етап семейството ми не бе в състояние да осигури. Всички тези академии, през които преминах, ми помогнаха по множество различни и съм им завинаги благодарен.
– Казвал си ми преди, че приликата на твоя игрови стил с този на Роджър Федерер е чиста случайност. Кога и как разбра, че играта ви е толкова сходна?
– Един от първите удари, на които ме научи баща ми, беше слайс. По това време Роджър още не беше толкова известен, но татко винаги е държал на някои определени удари в играта ми, един от които беше слайсът. След това, когато бях на около 16-17 години трябваше да променя изпълнението на сервиса си и се случи така, че постановката ми на начален удар стана подобна на тази на Роджър. Също така човекът, който ми помогна да подобря сервиса си, бе голям фен на Федерер и може би оттам тръгна всичко. По-късно дойдоха екипите, ракетите и всичко останало, които отново се оказаха същите. Накрая просто приех всичко това.
– Знам, че не харесваш прякора „Бейби Фед“. Той не ти ли помогна по някакъв начин?
– Силно го оценявах в началото, но с времето си казвах: „Стига, това вече остаря“. Причината за това е, че да, ние имаме прилики, но сме напълно различни. Все повече изпитвах негодувание от това, че хората продължаваха да го повтарят, защото вече не се интересувах от този факт. Смятах, че през годините вече съм се утвърдил като напълно различен играч и съм много щастлив, че този прякор вече не съществува.
– Какви са най-съществените разлики помежду ви?
– Взимането на решения. Понякога той играе далеч по-агресивно от мен и в дадени моменти аз избирам да изпълня различен удар от него. Характерът също така – мисля, че сме напълно противоположни. Например знам, че той е бил бунтар в юношеските си години, докато аз съм запазил тази черта в себе си и до днес. В крайна сметка обаче той е човек за пример и за някои неща наистина се опитвам да приличам на него.  През годините той ми е давал доста съвети, но едно от най-запомнящите се съобщения, които съм получавал от него, беше след полуфинала на Australian Open срещу Рафаел Надал. Ще запазя в тайна съдържанието му, но ми хареса. Даже понякога си го препрочитам.
– Чии мачове гледаше най-много и на кого се възхищаваше като малък?
– В детството ми по телевизията даваха само най-големите турнири и можех да гледам само тях. В началото бяха Пийт Сампрас и Андре Агаси, тъй като „Уимбълдън“ беше един от наистина малкото надпревари, които предаваха. Когато бях на 16-17 години, бях поканен да участвам в юношеската надпревара в Куинс. Там трябваше да загряваме с всички АТР състезатели и получих възможността да видя Анди Родик, Марат Сафин, Рафаел Надал. Тогава си казах: „Добре, сега е по-лесно да разбера какво правят те, как се подготвят за мачовете си. Това ми даде голяма мотивация. Там, откъдето идвам, нямаме много подобни примери за хора, на които можеш да си кажеш, че искаш да подражаваш, или чиито стъпки знаеш, че трябваш да следваш. Тези моменти разпалиха още по-силно искрата в мен и благодарение на тях започнах да се наслаждавам все повече и повече на всеки аспект от тениса.
– Кой беше първият спорт, който опита?
– Майка ми е била състезателка по волейбол, така че волейбол. Освен това обичам да играя футбол и като цяло всички спортове. Опитвал съм всичко, което съществува и ми доставят огромно удоволствие. Още откакто бях дете, те са моето бягство.
– Кой беше първият ти мач?
– Не си спомням дали това беше точно първият, или вторият, но знам, че беше в родния ми град и бях разбит. Беше нещо като 9-0 или 9-1. Това беше първият път, когато плаках след мач.
– Кой беше първият ти идол?
– Най-вероятно Джони Деп. Искам да бъда изигран от него в някой филм.
– Коя беше първата ракета, която счупи?
– Беше случайно. Ударих един стълб в близост до корта и ракетата се счупи, след което в продължение на седмица я криех от баща ми. Когато разбра, не ми повярва, че е било случайност.
– Бил си номер 3 в света и би било справедливо, ако кажем, че си имал възходи и падения в кариерата си. Имаш ли твоя любима версия, която приемаш като най-добрата ти такава?
– Първата е, когато играх срещу Анди Мъри на „Уимбълдън“ на четвъртфиналите, а другата е тази от полуфинала в Мелбърн, когато загубих от Рафаел Надал – този мач продължава да боли. Това беше двубой, който никога няма да забравя, защото бе в момент, когато си казах, че няма начин да загубя тази среща, но в крайна сметка се случи. Всички условия бяха перфектни, и двамата го чувствахме. Дори непосредствено след мача разговаряхме, което не беше никак лесно за мен. Казах му: „Не искам да говоря точно сега с теб“, след което той настояваше, но аз продължих да отказвам. Отне ми два-три дни след това, за да осъзная колко важен мач беше това и да го оценя.
– Каква е разликата между Григор през онази нощ и този, на когото нещата не му се получават по най-добрия начин?
– Твърде много неща. Понякога е трудно дори да излезеш на корта за даден мач. Мисля, че имаме склонността да подценяваме силата на психическата си нагласа и в моментите, когато не се чувствам добре, искам да издълбая дупка в корта и да изчезна. Винаги казвам, че кортът е едно от най-самотните места, на които може да идеш понякога. Там си напълно сам, трябва да разсъждаваш сам, да взимаш решения за части от секундата, от теб зависи колко усилия ще хвърляш в тренировките, така че не можеш да обвиняваш никого друг за неуспехите си.  Една от добрите ми черти е това, че търся грешката в себе си на първо място. Просто трябва да отделиш време, за да опознаеш себе си по-добре. Не само на корта, но и извън него. Отне ми известен период от време, за да осъзная някои неща и да ги оценя след това. Може да се представяш блестящо на тренировките в продължение на месеци, но отиваш на турнир и губиш 2:6 2:6. Тренираш усилено, всеки ден си на корта, но в официален двубой се чувстваш като риба на сухо и не е никак приятно. Понякога пък се случва точно обратното – тренирал съм по-малко, не съм спазвал стриктно режима си, но в мача съм изключително концентриран и се представям отлично.
Източник: tennis.bg

- Реклама -

spot_imgspot_imgspot_imgspot_img

Последни новини

google-site-verification: google8d719d63843e6dc9.html