14.7 C
София
неделя, 29 май 2022 г.

Румен Радев започва да ми става симпатичен

Снимка tribune.bg

Ако се стигне до остро противопоставяне между Президента и Кирил Петков, сблъсъкът ще е драматичен поне в очите на агитките, защото профилите и на двамата са твърде болезнени за народната мисъл

Ние, простите граждани, упорито продължаваме да очакваме някой български човек

Ако се скарат Румен Радев и Кирил Петков, вие за кого ще викате? Започвайте да мислите по този въпрос, защото необходимостта от взимане на решение чука на вратата – та-да-да-дааам…

Споменах ли, че откакто имаме ново правителство, Президентът ми се струва все по-приемлив, все по-симпатичен? Да не би това да беше целта на сложната му политическа маневра от вдигането на юмрука до двете му служебни правителства и третите предсрочни избори? „Защо е измислен „Форд“?“ – се питаше в стария виц. „За да има по-гадно от „Опел“ – гласеше отговорът. Шегувам се.

През седмицата Президентът свика Консултативния съвет за национална сигурност и ние, простите граждани, започнахме да се чудим какво взе да го свиква час по час, като в предишния си мандат изобщо отказваше. И да го бил свикал, оправдаваше се, нямало да има никаква файда, защото бат’ Бойко му правел напук. Ама то и сега е така. Консултативният съвет с консенсус (той така взима решения) обяви, че трябва да инвестираме 2% от бюджета си в отбрана, длъжни сме даже да го направим по силата на международни споразумения, обаче правителството в републиканския бюджет такива пари не е предвидило. Нищо че правителството също е член на КСНС и като такъв участва във въпросния консенсус. Ама защо изобщо се хабите да ги свиквате тия консултативни съвети бе, Радев!

А-а-а, сетѝхме се! Сетѝхме се ние, простите граждани (ама много сме прости понякога!). Консултативният съвет по национална сигурност се свиква заради Украйна. Какво ще става там? Ще си ги премерят ли Русия и Америка без танкове или ще си ги премерят с танкове? И къде сме ние в цялата тая работа? Какво ще решим в крайна сметка – ще подкрепим ли НАТО (в което удобно членуваме) с мерак или ще го подкрепим с мърморене? Военният министър и бивш служебен министър-председател неотдавна даде недвусмислена индикация, че по политическите върхове съществува нагласа за мърморене.

Консултативният съвет може и да е направил анализ, може и да избрал линия, но до нас през медиите нищо такова не е стигало. Сякаш Украйна не съществува, пък и да съществува, там не се случва нищо особено, пък и да се случва, нас това изобщо не ни засяга – ей ги на: изтеглят се; не, бе, не се изтеглят; ще нападнат на 16 февруари; не, бе, ще нападнат на 20 февруари! Я ги оставете да правят каквото искат! В становището на Радев, както и в препоръките на КСНС не се споменава нищо за случващото се по границата на Украйна, въпреки че Съветът беше свикан именно по тази тема. За Украйна не се говори нищо. Пък и какво да се каже. Намираме се във фаза, в която по този въпрос трябва да се изказва не военният министър (все още), а външният министър, но в момента на нас външната политика ни е малко слабо звено.

Всички препоръки са към изпълнителната власт във връзка с финансирането на армията и най-вече с технологичната модернизация и преодоляването на некомплекта от личен състав (думата „некомплект“ срещам за първи път и ревниво я скътвам в речника си; предполагам че означава състояние, при което са налице длъжности, за които няма хора). Иначе всичко си е в съответствие с военната доктрина на България – един безличен и скучен документ, който не казва нищо окриляващо.

Изглежда дори и това, което можем да правим с армията си, не го правим, което е срамота. Не я финансират. Защо? Ами въпрос на приоритети и влияние. Може ли причина да са класическите злоупотреби? Има ли изобщо злоупотреби във войската? Ха-ха! Наскоро препрочитах “Швейк” (много талантливо написан анархо-комунистически пасквил). Там има част, в която добре са описани кражбите и злоупотребите в армията. Едва ли нещо принципно се е променило от австроунгарската армия и Първата световна война досега. Това ли е една от причините на парите за българската армия да се гледа с подозрение и да се отпускат с нежелание? Ние, простите граждани, няма как да знаем.

А въпросът за армията е важен. Толкова важен, че заслужава отделно внимание, каквото най-вероятно някой ден специално ще му обърнем. И изглежда още по-важен, защото се вписва в съвременния политически кливидж (думата „кливидж“ я ползвам по-отдавна от „некомплект“ и затова си служа с нея по-умело) – приема се, че либералните политици мислят повече за търговия (включително и фантастични чуждестранни инвестиции), а консервативните – за армия и отбрана. Тоест какво излиза – че имаме премиер либерал и президент консерватор? Много е вълнуващо! Сега да не се окаже така, че Президентът и Премиерът са онтологично различни помежду си, толкова различни, че неминуемо някой ден ще паднат в тежък и трудно преодолим конфликт?

Да, проблемите с армията отдавна са известни. Вероятно и сега, след воплите на последния Консултативен съвет, нямаше да им обърнем внимание, ако не беше подозрението, че те, попаднали в неговия дневен ред, са ярък симптом за отношенията между президентството и правителството и то не толкова между тях, защото би било прекалено принципно, колкото между Румен Радев и Кирил Петков както в качеството им на представители на съответните институции, така и в лично качество.

В крайна сметка защо Президентът свика последния консултативен съвет? За да не останем по-назад от румънците, които вече свикаха своя? За да изковем позиция по кризата в Украйна, която май ще се размине и без нашето становище? Или пък Президентът просто напомня за себе си в една действителност, в която все по-малко го бръснат – „прави си пиар“, „лъска си имиджа“, „чеше си самочувствието“? Или пък защото междуинституционалното напрежение между президентството и правителството се доближава до онези нива, на които се налага да се дадат някои по-ясни знаци и да се отправят някои по-недвусмислени послания? Струва ми се, от всичко това по малко, но най-много от последното. Как изглеждат (забележете, че казвам „как изглеждат“, а не „какви са“) двете страни в това потенциално противопоставяне?

Като че ли наполеоновският устрем на Румен Радев към властта се пречупи. През първия си мандат той атакуваше изпълнителната власт с целия потенциал и ресурс на президентската институция. Накрая успя да доведе нещата до предсрочни избори и то не до едни, а до цели три. Успя да назначи две служебни правителства, съставени от негови хора, които действаха като предизборни щабове и пиар агенции в полза на преизбирането му. Да, ама май не всички хора в служебните правителства се оказаха негови. Май някоя змия лукава бе инсталирала свои пионки, които в крайна сметка взеха изпълнителната власт, без докрай да разберат какво се е случило. Така Румен Радев се оказа с пръст в… уста и сега мозъкът му усилено се свива и разпуска в търсене на решение какво да се прави оттук нататък.

Що се отнася до Кирил Петков, него го посъветваха бързо да се еманципира от Президента и да хване по някакъв нов път, който на този етап най-ярко се отличава по мнението му за Македония и за финансирането на армията, с което и започнахме. Разбира се, по други неща също. Петков сякаш добива все повече самостоятелна тежест и с размисли за собствената си значимост запълва времето до следващите инструкции.

Има и друго. Ако се стигне до остро противопоставяне между Радев и Петков, сблъсъкът ще е драматичен поне в очите на агитките, защото профилите и на двамата са твърде болезнени за народната мисъл. В очите на народната мисъл (доколкото една мисъл може да има очи) Президентът е повече аватар на Русия, отколкото консерватор, а Министър-председателят – повече аватар на Америка, отколкото либерал. С всички произтичащи от това изводи, умозрения и заключения често в полето на фолклора. Но такава е народната мисъл и щом я карате да гласува по избори, ще търпите и фолклорните ? умозаключения. Не че крушка няма опашка, не че Радев не изглежда руски човек, а Петков – американски, – но когато нещата са на полето на фолклора, дори нямат нужда от аргументиране и доказване. А пък ние, простите граждани, упорито продължаваме да очакваме някой български човек.

Ако нещата стигнат до открит сблъсък на Радев с Петков, подобен на онзи с Борисов (но не същия, защото онзи беше недостижим), агитките ще се разделят на Изток и Запад, на русофили и русофоби, на европейци и евразийци и на каквито още там може да си представи една разюздана обществено-политическа фантазия. И ще стане забавно. Срещу кого ще протестираме тогава? Аз предлагам да протестираме срещу международното положение. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Автор: Иван Стамболов-Сула, в. „Труд“

Източник: trud.bg

spot_imgspot_imgspot_imgspot_img

Последни новини

google-site-verification: google8d719d63843e6dc9.html