24.8 C
София
петък, 20 май 2022 г.

Иво Иванов: Изгубихме капацитета си за концентрация

Снимки: chicago.bg; интернет

Иво Иванов е журналист-писател и не позволява интересните истории от спорта да се плъзнат незабелязано покрай нас. Затова през 2015 година издава “Кривата на щастието”, която и до днес се продава като топъл хляб. Година по-късно излиза „Отвъд играта“.

Иво живее в Канзас, САЩ и рядко си идва до България, но когато го направи салоните са пълни за среща, защото винаги е весело и значимо. Така на една среща се запознахме с него и очакването за добър събеседник се оправда. Това не е интервю, а извадка от един иначе дълъг и интересен разговор за pisalka.bg.

– Трудно е да намериш някого, на когото да се възхищаваш. Ти имаш доста истински фенове тук.

– Все по-малко хора са истински и автентични. Ти виждаш, живеем в един изкуствен свят в социалните мрежи. Ние говорихме за дихотомия и за дуалистично начало. Но хората разграничават битието си. Постепенно вторият им живот измества първият, този в дигиталното пространство, това се отразява на творчеството. Хората стават изкуствени. Аз нямам кой знае какъв талант. Не съм кой знае какъв автор. Обаче пиша само за неща, които наистина ме вълнуват и са ме разтърсили. Търся екзистенциални теми, вълнуващи всеки мислещ човек. Ти знаеш, че аз използвам спорта като предтекст. Спортът ми дава възможност да открехна вратата и да вкарам стъпалото си във вратата и да позволя на по-важни теми да минат през това отворено пространство и да стигнат до тези, които биха имали полза от тях. Може би това е единствената причина и ти да резонираш по този начин. Както ти каза, да трептиш, защото си усетила, че аз съм искрен. Това е единственият ми талант, че съм искрен. Нямам кой знае какъв речник, нямам кой знае какво да предложа. Но имам сърце, което се оказа, че е и едно от най-употребяваните ми думи. Просто искам да бъда себе си, да не се преструвам и да бъда някой друг, да не си слагам филтри.

– Но защо живеем във време, в което намираш някой, от който е трудно да се вдъхновиш?

– Не знам. Има една месомелачка, която е ежедневието. И тя е такава навсякъде, по целия свят. Цикълът, в който влизаш – работа, магазини, дом, работа, магазини, дом… Аз полагам някакво усилие да изляза от този цикъл. Поне от време на време. Да се изтръгна, да отида някъде, където не съм бил. Да открия нови съдби, нови хора. Има нещо друго, в Америка е малко по-особена ситуацията, защото тази страна, това общество е изтъкано от екстремни личности. Когато е създадена Америка, хората, които са отишли там кои са те? Или са най-отчаяните или са най-качествените хора. Кой оставя всичко зад себе си – корените си, родителите си, приятелите си, историята си и започва от нулата. Има хора, които ги преследва законът, някои вярват в собствените си качества и са стойностни хора и този сблъсък на екстремни личности е създал много интересни истории.

– Един журналист е наблюдател и той трябва да има нюх и не историите да го намират, а той да ги намира.

– Тези истории са в новините. Често пъти аз не съм ги открил. По някой път просто ме намира някоя история, която е да кажем е три параграфа в новините или две минути в някаква емисия, но тя дърпа някаква струна в мен и аз се заравям в нея. Тогава започвам да търся първоизточника и причините. Тогава вече успявам да се свържа с нейните протагонисти антагонисти и това е. Може би търсенето е най-важното нещо, да не спираме да търсим, да питаме, да задаваме въпроси. В тази книга, няма почти никакви отговори, но можеш да намериш въпроси. Смисълът на живота, смъртта, приятелството, любовта, вечността…Влизаме в този повтарящ се цикъл, гледаме сериали, гледаме си ежедневните предавания, гледаме новините на малки хапки, не се задълбочаваме, а е важно, според мен, да намерим време за анализ, за вътрешен диалог, защото той е отговорен за съзиданието. За творческия процес.

Ти си права, епохата, в която живеем е такава. Ти си в този бранш и е много трудно да се намери вдъхновението в днешно време в него, защото всичко е насечен монтаж. Консумира се бързо. Изгубили сме капацитета си за концентрация. Не можем да прочетем нещо по-дълго. Аз се притеснявам за идващото поколение, защото като че ли окачването им се е променило и не биха могли да прочетат „Война и мир” или „Гроздовете на гнева”, това са произведения, които трябва да бъдат асимилирани. Трябва да продължат да живеят. На хората им е трудно да изслушат симфония. Никой не пише симфонии, тя е мигрирала във филмите. А това са важни неща, които самата ни централна нервна система има нужда от тях, за да можем да продължаваме да творим. За да можем да създаваме. Да бъдем съзидателни. Аз съм малко, какво да ти кажа, малко романтична отживелица.

– Ти си емоционален човек и когато видиш една история тя те жегва, ала за да я напишеш добре се иска и доза хладнокръвие. Как пишеш твоите разкази?

– Много интересен въпрос, никога не са ми го задавали. Да… Знаеш ли, понякога някои истории ги пиша за 15 минути, а други ги пиша с години. Да кажем, има една история за Метусала – най-старото дърво в света, най-старият жив организъм. То е дърво, което се намира в бялата планина, на границата между Невада и Калифорния, а до това дърво съм пътувал четири пъти, като имаш предвид, че пътуването е смазващо до там. То е над Долината на смъртта. Почти е невъзможно да се стигне до него, защото мястото му се пази в тайна. Тази история се пишеше в мен с години, аз не знаех накъде ще потръгне текстът. Пътувах към това дърво и не знаех защо. Опитвах се да го намеря. В един момент, повече от шест месеца, се разигра една изумителна спортна история пред очите ми в този град и тя се вплете в Метуела по необясним начин. Трябваше да бъде написана наведнъж, но се мариноваше с години, 10-15 дори, за да бъде излята от раз.

Има други истории, които ги пиша наведнъж. Опитвам се да не филтрирам емоциите си, от друга страна е важно да не станеш прекалено сантиментален, защото ще изгубиш голяма част от читателския ресурс. Мъжете са по-особени, те не обичат прекалената сантименталност, аз не искам да изгубя 50% от хората, искам да повлияя на моя пол също. Опитвам се просто да бъда читател. Знаеш ли, най-важното нещо, когато пишеш и седнеш пред клавиатурата е да разтвориш раните си да започнеш да кървиш, защото тогава хората ти вярват. Идват при мен и ми казват, че са плакали на моите истории.

– И аз съм плакала на твоите истории, има доста хора, които са, дори и да не признават.

– Единствената причина ти да плачеш е защото аз съм плакал, докато съм писал. Моите сълзи са върху клавиатурата, твоите са върху страниците. Имам истории, които не мога да ги прочета отново, защото съм емоционално изстискан. Иве, историите не трябва да имат филтър, не трябва да ти пука, трябва просто да кажеш това, което чувстваш, според мен.

– Ти имаш собствен стил на писане. Хората казват „Стил- Иво Иванов”.

– Нее, сериозно ли? Никога не е било цел, разбира се. Ако се опитваш да го направиш няма да се получи. Както казах, до голяма степен това е интуитивно и е дошло директно от метафоричното сърце. Много е красиво това и действително осмислящо. Ето, сега аз пращам всички тези истории в някакъв вакуум на 7 хиляди километра от тук през океани, държави и граници. Нямам никаква представа дали тези история ще минат през вятъра и течението и ще стигнат до някое сърце, нямам представа и никога нямам очаквания. Вътрешно съм имал необходимост да ги разкажа и съм се надявал, че те ще минат по някой мост, за да помогнат на някого. Не съм предполагал, че ще се превърнат в стил. Заслугите не са мои, аз съм пощальон, а героите са тези, които заслужават кредит.

Обаче е важно как ги разказваш тези истории.

– Ти ме накара да се замисля за много неща в момента, защото не съм мислил за това, че има съединителна тъкан. Първото и последното изречение са важни, а между тях опираме до сърцето. Историята за момичето от Хаити и 11-ия човек, тази история се самонаписа някак си. Баща ми тогава ми беше на гости и заедно с него видяхме този момент по телевизията. И двамата се просълзихме.

– Това не е ли поредното доказателство, че спортът е емоция?

– Определено. Виждал съм прекрасни хора, хиляди очи… Няма значение дали си футболен фен, наистина спортът може да бъде емоция, ако не гледаш само цифрите от резултатите.

Иво Иванов завършва Националната спортна академия със специалност „Баскетбол“ и „Журналистика“ в Софийския университет. Живее в щата Канзас, САЩ повече от 25 години. Работи като спортен журналист, както в България, така и в САЩ. В Канзас Сити работи като директор по маркетинг в сферата на уеб дизайна, продукция от „А до Я“ на видео материали, графичен дизайн, фотография и социални медии. В града, където живее, тренира 2 гимназиални футболни отбора – момчетата през есента и момичетата през пролетта. Член е на местния Ротари клуб. Всяка събота води едночасов сегмент в популярно местно радиопредаване. Всяка сряда вечер прави подкаст с група приятели. Играе активно баскетбол и футбол.

Източник:  pisalka.bg

spot_imgspot_imgspot_imgspot_img

Последни новини

google-site-verification: google8d719d63843e6dc9.html